Всичко изглеждаше наред освен времето.
Събота, 30 юни 1934, беше денят, избран от Химлер за „Операция «Колибри»“. Хитлер беше приел датата без възражение, понеже ако Гьоринг беше дебелият Фалстаф на краля Хитлер, то Химлер беше неговият Мерлин. Химлер бе използвал мистичните си способности и познанията си по окултизма, магьосничеството, астрологията и номерологията, за да се спре на тази дата. Беше викал духове и беше посъветвал своя вожд, че тя е идеалният момент за „Операция «Колибри»“. Химлер беше най-големият магьосник на Третия райх. Можеше да изсмуче доказателства не само от пръстите си, но и от въздуха, ако фюрерът се нуждаеше от тях.
Именно Химлер беше измислил „Колибри“, както бяха започнали да го наричат, и бе стъкмил основните доказателства, въпреки че всички съдействаха с по нещо за тъмния заговор. Теодор Айке, садистичният управител на Дахау, беше съставил първоначалния списък и дори беше се ровил в старите писмени отчети да търси имена, които иначе биха били забравени или пренебрегнати. Химлер и Гьоринг бяха добавили своите жертви към растящия свитък. После Хайдрих също пусна своите имена в шапката. Хитлер покани и Фирхаус да добави своите имена към списъка, но дребният гърбушко отказа.
— Данке, майн фюрер — каза той. — Всички мои врагове вече са мъртви.
Така списъкът растеше. Не само лидерите на кафявите ризи Sturmabteilung, но и политически опоненти и стари врагове влизаха в него. До края на юни в смъртоносния свитък имаше вече над три хиляди имена.
Шизофреничната пътека на измамата и предателството накрая стигна до град Бад Годесберг, близо до Бон, до старомодния хотел „Дрезден“, който гледаше към Рейн. Хитлер беше в апартамента си на втория етаж. Кръглите му учудени очи гледаха южното небе, преждевременно затъмнено от буреносните облаци, които се събираха между Бон и Мюнхен. От време на време някоя назъбена светкавица осветяваше контурите на реката, последвана от бучащия барабан на гръмотевицата. Фюрерът стоеше на отворените врати към балкона с ръце, хванати зад гърба, и присвити рамене. Времето трябваше да се оправи. Той удари няколко пъти с юмрук по дланта си. Беше от съдбоносно значение времето да се оправи. Вечерята му — зеленчуци и плодове, стоеше недокосната. Стаята сякаш пращеше от напрежение. Фирхаус бе доволен, че е поканен да седи с фюрера през тази важна нощ, но никога не го беше виждал толкова мрачен и раздразнителен. Очите на Хитлер бяха оградени с дълбоки черни кръгове и изглеждаха по-трескави от обикновено. Бузите му мърдаха неконтролируемо.
Хитлер беше направил от стария си приятел Ернст Рьом може би най-добрия вербовчик и треньор на милиция в света, шеф на Sturmabteilung, и Рьом я беше доизградил от 600 000 души на три милиона за една година — един изумителен подвиг. Но после беше развил собствени идеи. Илюзии. Вече беше очевидно, че планира да използва СА, за да свали Хитлер.
„Войник по рождение — крещеше вътрешният глас на Хитлер, — уличен войник, щастлив само когато се занимава със смъртта. Защо ме предаде? Как можа да бъде толкова нелоялен?“
Хитлер виждаше в това истинска Вагнерова трагедия. Двама великолепни интриганти, изправени един срещу друг. Един от най-старите му приятели. Сега най-големият му враг. Каква ирония!
И все пак Хитлер не можеше да се реши да започне „Колибри“. Трябваше да е сигурен. Все още нямаше доказателството, че старият му приятел е станал предател.
Той влезе в дневната. Фирхаус седеше на канапето и четеше вестник, но щом Хитлер влезе, го сложи настрани.
— Трябва ми цигара — каза Хитлер. — Имаш ли цигари, Вили?
— „Голоаз“?
— Каквато и да е. Просто цигара — каза фюрерът и махна с ръка. Взе си цигара, наведе се за огънче, после почна да обикаля стаята. Пушеше като аматьор — държеше цигарата с палец и показалец и с къси дръпвания издухваше пушека на облаци.
— Направих всичко, каквото можах, за него — каза той най-накрая. — Не му ли писах благодарствено писмо по случай Нова година?
— Да, майн фюрер.
— „Благодаря ти за вечната услуга, която ми направи — каза Хитлер с подигравателна възвишеност и размаха ръце. — За мене е чест — чест, все пак — да имам хора като теб между приятелите си и другари по оръжие.“ — Тропна сърдито с десния си крак и се удари по бедрата с юмруци. — Какво получавам в отплата? — Гласът му се извиси. — Предателство. Лъжи. Измяна!
— Да, майн фюрер.
— Този човек беше мой приятел! — извика той, размаха юмруци към тавана, после се залюля на пръсти и на пети. Взе вестника.
— Видя ли тази статия в „Der Sturm“? Той открито се хвали със… своята перверзия. Сравнява се с други хо…мо…сек…суалисти. Александър Велики, Юлий Цезар, Фридрих Велики… — Той спря за момент и се опита да обуздае гнева си. — Господи, колко години съм пренебрегвал това! Не съм му обръщал внимание. Но… — Той размаха вестника над главата си и го хвърли на пода. — Той няма понятие колко важни са жените за Третия райх, за размножаването на арийската раса. Слушай това, слушай… — Взе пак вестника, разгърна го трескаво, извади една страница и забоде показалец в статията на нея. — „Аз не признавам политическата идеология на Нова Германия, понеже осигурява равноправно място на жените в съвременното общество.“ — Хитлер смачка листа и го хвърли. — Хората мислят, че това са и мои мисли, Вили! — И после, сякаш за да оправдае това, което щеше да се случи, добави: — На четвърти юни, няма и месец, изпратих да го повикат. „Ернст, казах му, спри тази лудост. Трябва да се подчиняваш на правилата на Третия райх.“ „Да, майн фюрер“, каза той. Напомних му за бирения пуч, когато шестнадесет наши другари умряха по улиците и той самият беше ранен. „Всички наши идеали, за които се борихме, са в наши ръце. Вярвай ми — казах му. — Не създавай проблеми“. „Да, майн фюрер“, каза той. „Вземи си един месец отпуска, всички си вземете отпуска. Никакви униформи за един месец“, казах. „Да… майн… фюрер“, каза той. — Хитлер започна да крещи. — А сега той е свикал всичките си ръководни хора… и всичките са в униформи! Той ме излъга. Лъжи! Лъжи! Лъжи!
Хитлер спря и бурно заклати глава. Фирхаус реши да отклони вниманието му и да разсее за малко мислите му от Рьом.
— Аз… имам малко окуражаващи новини, майн фюрер. Бях решил да изчакам, разбирам напрежението тази вечер…
Хитлер тежко се отпусна на един кожен стол до прозорците. Седеше прегърбен, очите му бяха изскочили като на някой луд, бялото им блестеше зловещо в мрака.
— Не. Не разбираш, Вили. Никой не може да го разбере освен мене.
Фирхаус видя в този момент един шанс може би да се подмаже, да изглади остротата на нощта.
— Може би докато чакаме Гьобелс…
— Да, какво има?
— Знам кой е главатарят на Черната лилия и как да го хвана.
Лицето на Хитлер не се промени, но очите му светнаха.
— Кой? — Гласът му прозвуча като стържене.
— Главатарят на Черната лилия е един млад евреин, доскоро студент. Казва се Аврам Волфсон. Знам също имената на главните му помощници. И най-хубавото от всичко е, че знам как да го хвана.
— Направи го веднага — изръмжа Хитлер. — Не, след като свърши всичко това. Всъщност веднага. Веднага!
— Да, майн фюрер, започнали сме вече да действаме. Надявам се да го арестуваме, докато „Колибри“ приключи.
— Какъв момент, Вили! Ако успеем да унищожим Рьом и Черната лилия наведнъж, бързо, светкавично…
— Считайте го за направено, майн фюрер.
— Убий го, чу ли ме, Фирхаус? — каза Хитлер и гласът му почна да се извисява. — Никакъв съд, никаква публичност, докато не свършиш. — Той удари с юмрук по масичката. — Просто го убий!
— Да, майн фюрер.
Хитлер помисли малко, после каза:
