— Всички имаме заслуга за това.
— А всички ли имат заслуга за спасяването на живота на Уъндърбой? Много си скромен, мистър Хатчър.
— И тя го погледна с проницателен поглед.
— Не е скромност — отвърна Хатчър, гледайки Ърп.
— Всеки от нас зависи от всички останали. Това е нещо, което не бях научил по време на войната. Бях много самотен, докато работех там.
— Това е много тъжно — каза жената.
— Ъ-хъ — прошепна той и сви рамене. — Обаче ние, хората от Запада, имаме една поговорка: „Никога не е късно да се учиш.“
— Но имаме и обратната — каза Ърп. — „Вълкът козината си мени, но нрава не“.
— Да — усмихна се Хатчър. — Можеш да избираш.
— Той ми каза, че си го питал за една древна тайландска легенда — поде отново жената.
— О? И каква е била тая легенда?
— Легендата за Тай Хорс.
— Бил е прав само отчасти. Не бях говорил за древната легенда за ТайХорс, а за новата легенда за Тай Хорс.
— Нова легенда за Тай Хорс ли?
— Търся един човек, който сам се нарича Тай Хорс — отвърна Хатчър, гледайки я право в тъмните й очи.
— Не разбирам — каза тя.
— Мисля, че мистър Ърп разбира — каза Хатчър.
— Не знам за какво говориш — каза Ърп.
— Защо не вземем да спрем да се разиграваме един друг — рязко каза Хатчър. — Казаха ми, че един мъж на име Мърф Коуди нарича себе си Тай Хорс.
— Коуди беше убит през войната — отвърна бързо Ърп с подчертано небрежен глас.
— А може и да не е — веднага отсече Хатчър.
— И защо ще прави това? Да се нарича Тай Хорс?
— Защото купува и продава хероин. Убива хора и го краде от тях. Купува бебета, убива ги и пренася хероина в телцата им.
Намтаан изгледа няколко секунди изпитателно Хатчър, после внезапно се обърна и влезе в къщата. Ърп тръгна подире й, но се спря на вратата.
— Хайде, влизай — каза той на Хатчър. — Тя няма да те изяде.
Вътре беше тъмно и прохладно. Прозорците и кепенциге бяха затворени, за да спират лъчите на жаркото следобедно слънце и някъде вътре тихо мъркаше вентилаторът на кондиционера. Слънчевите лъчи проникваха между летвите на кепенците, образувайки ярки, успоредни ленти по дъсчения под. Жената седна на един стар, пооръфан диван.
— Седни — каза му тя.
Ърп се наведе над масичката и си наля алкохол. Хатчър седна на другия край на дивана.
— Кой е тоя Коуди? — попита тя.
— Защо те интересува толкова?
— Моля те, бъди откровен с мен поне за няколко минути — каза тя с почти жален глас.
Докато Хатчър и Намтаан разговаряха, останалите мъже от Томбстоун започнаха да влизат в стаята. Профит и Мелинда седнаха тихо в ъгъла, където Профит се излегна отпуснато в едно кресло, чертаейки безцелно фигурки по пода с палеца на здравия си крак. Райкър се облегна на отворената врата с кутия бира в ръка, а Галахър седна на страничната облегалка на креслото на Профит, скръстил ръце на гърдите си. Хатчър се опита да не им обръща внимание.
— Мърф Коуди е човекът, заради когото дойдох в Тайланд, за да го търся — каза той, изговаряйки бавно и отчетливо думите си. — Тай Хорс ме интересува само доколкото това е свързано с него.
— Защо го търсиш?
— Това е личен въпрос.
— Познаваш ли го?
— Бяхме приятели навремето.
— Затова ли го търсиш?
Хатчър се замисли за момент над въпроса и после отговори:
— Отчасти и за това.
— Кой ти каза, че Коуди нарича себе си Тай Хорс? — попита Ърп.
Сега, когато очите на Хатчър свикнаха с полумрака на стаята, той видя, че вътре има още един човек. Старият китаец, който беше стоял над врящото гърне, също беше влязъл в стаята. Той се виждаше само като фигура с неясни очертания — стар, прегърбен мъж, седнал в най-тъмния ъгъл на стаята.
— Един мъж на име Уол Пот, комендант на северновиетнамски военноптеннически пагер по време на войната. Истинското му име е било Тайсунг и той е бил началник на един лагер, наречен Хюи-куй в Лаос.
— И той откъде познава Коуди?
— Мисля, че Коуди е бил затворник при него.
— Казах ти вече — повтори Ърп, — Коуди загина при самолетна катастрофа през 1972.
— А ти откъде знаеш това? — попита го Хатчър.
— Прочетох го някъде — отвърна рязко Ърп.
— Често срещано недоразумение — каза Хатчър.
— Недоразумение? — повтори въпросително Намтаан.
— Лъжа.
— Защо мислиш така? — попита го тя.
— Защото Уол Пот имаше интерес да предаде Коуди. Той искаше виза за Съединените щати. Коуди беше разменната монета.
— А защо Коуди е от такова значение?
— Баща му беше генерал, главнокомандваш армията по време на войната.
— Възможно е тоя информатор да е играел някаква игра.
— Възможно е.
— Но ти не мислиш така?
— Не.
— Отговори ми набързо на няколко въпроса, мистър Хатчър, но, надявам се, не си останал с чувството, че си на разпит — каза жената с усмивка.
— Ти наистина ме разпитваше — отговори й Хатчър. Всичко това са абсолютни глупости — намеси се категорично Ърп.
— Не мисля гака — повтори Хатчър. — Аз мисля, че Мърфи Коуди е жив.
— Заради онова, което ти е наприказвала оная виетнамска мърша?
— Отчасти и заради него.
— Не вярвам и на една дума от тия приказки. Той е човек на Слоун — каза Ърп и кимна към Хатчър.
— Не съм каквото и да било „на Слоун“. Просто той ме нае да свърша тая работа.
— Господи, и той си го признава! — възкликна Ърп.
Хатчър се опита да игнорира присъствието на останалите. — Ти какво имаш против Слоун? — попита той.
— Ние мислим, че той те е наел, за да намериш Коуди и да го убиеш — каза Ърп. — Ще отречеш пи това?
Хатчър се почувства объркан. Това, което казваше Ърп, беше истина.
— Не, не го отричам — отговори Хатчър.
Откровеността му явно изненада всички.
— Но — продължи той, — аз не приех мисията при тия условия.
— А какви са твоите усповия? — попита го Ърп презрително.
