— Не и от мен — изръмжа Хатчър.
Райкър се изхили на последната му реплика.
— Кучият му син, нещо започвам да му вярвам.
— Ти се чувстваш отговорен пред тоя Коуди, така ли? — попита Намтаан.
— Съобщението е съвсем лично. Или ще го предам на четири очи, или нищо.
Изведнъж той се обърна към фигурата на стареца в ъгъла на стаята, присвивайки очи.
— Онзи стар господин уби Уол Пот. При това държеше и мене на мушка, понечи да стреля, но промени решението си. Оттогава все се питам защо.
— И какво реши? — попита го Джони Профит.
— О-о, хайде — прошепна Хатчър, взирайки се към него в сумрака на стаята. — Вие не бихте допуснали някой външен да върши вашата черна работа. Каквото и да е било основанието ви да убиете Уол Пот, а доколкото мога да предположа имате не едно такова, ако е трябвало да бъде убит, един от вас би трябвало да изпълни операцията. Не е във вашия стил да оставяте работата в ръцете на стар човек.
— Много оригинално — отбеляза Ърп.
— Значи, отговорът е, че той не е старец. Той е един от вас.
Хатчър се извърна към стареца.
— Прав ли съм, Поло?
Прегърбеният китаец отправи поглед през стаята към Хатчър. После започна да се смее. Стана и се изправи, прибавяйки още три инча към предишния си ръст. После тръгна накуцвайки през стаята към Хатчър.
— Е, наистина изглежда съм адски стар. Не бях чувал тоя прякор от времето на Академията, Хач — каза Мърф Коуди.
ТАЙНАТА НА ХЮИ-КУЙ
Внезапно вълнение обзе Хатчър. До този момент той все още не беше сигурен, че Коуди наистина е жив. Сега, виждайки пред себе си стария си приятел, той почувства облекчение и радост.
Намтаан отвори кепенците. Слънчевите лъчи нахлуха в стаята, изпълвайки със светлина всичките й ъгълчета.
— За Бога, Поло, радвам се, че те виждам жив — прошепна Хатчър.
— Не те помня да си бил толкова опасен — каза Коуди.
— И аз не те помня с бели коси — прошепна Хатчър с усмивка, опитвайки се да преодолее напрежението.
— Това е част от представлението — обясни Коуди.
— Жена ми е много добра по грима и дегизировката. Истинската ми коса все още има малко от предишния цвят.
— Какво е станало с крака ти?
— Стана на парчета, като се изтърсих от самолета си. Ами твоето гърло?
— Набута се в приклада на една пушка.
— Интересно колко прости стават нещата с времето — каза Коуди. — Като мине известно време, някоя история, дето трябва да я разправяш с часове, се синтезира до едно-единствено изречение.
Той изглеждаше по-висок и по-слаб, отколкото Хатчър го помнеше. Каквито и лоши карти да беше изтеглил от съдбата Мърфи Коуди и самите години си бяха казали своето, макар напудрената брада и заострените с грима черти на лицето да попресилваха истината.
— Виж какво — каза му Хатчър, — ако мислиш, че можеш да ми имаш доверие, бих искал да останем няколко минути насаме.
Коуди се замисли за момент, след което се обърна към останалите.
— Окей — каза той. — Оставете ни насаме за минутка, ако обичате. Намтаан, ти остани.
Приятелите му се измъкнаха набързо от стаята.
— Много често си мислех за теб през тия години — каза Коуди, облегнат на рамката на прозореца, и се загледа в далечината над нивите. След малко се изсмя. — Прекарвали сме хубави дни заедно, нали?
— Вярно — съгласи се Хатчър.
— Спомняш ли си оная Нова година? Когато отидохме в Ню Йорк. И в края на краищата се озовахме и двамата в едно легло с оная мацка, как й беше името?
Хатчър трябваше да помисли близо минута, докато се сети за името й.
— Линда.
— Да, Линда.
— Много състрадателно сърце имаше тая Линда.
— Не й беше така името все пак — каза Коуди и се обърна с лице към Хатчър. — Знаеш ли, дължа ти едно извинение от много отдавна.
— Не ми дължиш нищо, Поло.
— Отидохме с баща ми да вечеряме в Сайгон, около месец преди да ме свалят. Тогава го видях за последен път. Той ми каза, че ти си бил във Виетнам, работел си в специалните служби там от няколко години. Тогава усетих как се смалявам наполовина от срам, като си спомних какво ти наговорих оная вечер в Сан Диего. Мисля, че по онова време езикът ми работеше много по-бързо от мозъка ми. За оная вечер, и за всеки друг път, когато може би съм те засегнал, извинявай.
— Благодаря ти. Това означава много за мен.
— А ти си много упорит кучи син, знаеш ли?
— Казвали са ми го.
— Е, какво имаш да ми съобщиш, Хач? — попита Коуди вече сериозно.
— От баща ти е.
Коуди беше изненадан.
— Баща ми знае, че съм жив? — попита той.
— Изпратиха ме тук, за да изясня точно тоя въпрос.
— Забрави това — каза Коуди. — Нека мъртвите да си останат мъртви.
— Нещата не са толкова прости — каза Хатчър. — Баща ти умира от рак.
Коуди остана потресен. Загледа се в празното пространство пред себе си, после прехапа долната си устна. Веждите му се събраха, образувайки мъчителна гънка на челото.
— О, Господи! — промълви той и изведиъж раменете му хлътнаха надолу, изгърби се, залитна и протегна ръка да се облегне на перваза на прозореца. Бръчките на времето се вдълбаха още по-безмилостно в лицето му.
Постоя така, вглъбен в себе, и накрая запита:
— Колко още му остава?
— Не повече от шест месеца, ако има късмет да изкара и толкова.
— О, Боже… — думите заседнаха на гърлото му. Той наведе глава надолу и по бузите му се появиха сълзи. Пай се приближи до него и го обгърна с ръка през кръста.
— Знаеш ли, не съм си и мислил, че ще го видя отново, смятах това за решено. Просто никога не съм си мислил за… че един ден…
— Него не го интересува какво си вършил или пък какво вършиш сега — каза Хатчър. — Той просто иска да знае, че си жив, да те види за последен път, преди да умре.
— Господи — промълви пак Коуди. Изтри мокрото си лице с длан и изрисуваните от жена му бръчки останаха по ръката му, откривайки по лицето му истинските бразди, оставени от времето и от несгодите. Вдигна поглед нагоре, към прозореца и дълго остана така, неподвижен и безмълвен. Пай и Хатчър също не промълвиха и дума.
Най-после Коуди проговори:
— Не е ли странно колко неща, които си смятал за изключително важни, изведнъж стават… незначителни. През целия си живот е трябвало да се съобразявам с това положение. Да си син на Бъфало Бил не беше никак лесно. Не трябваше да допускам грешка в каквото и да било… — Той замълча за момент, после поклати глава.
