изиграл, така че дребният мръсник е трябвало да се измъква от страната. Тогава той е подал сигнала за Мърф.
— И Слоун те прати тук, за да ме намериш — каза Коуди.
— Виж какво, остави Слоун — прекъсна го Хатчър.
— Той си замина. Откара тялото на Портър в Щатите.
— Тоя път не позна, войнико — каза Ърп. — Точно в тоя момент Слоун е в Банкок. На едно място, което се нарича „Хауз ъв Дриймс“ в Китайския квартал.
— Глупости — отряза го Хатчър.
— Той е пристрастен към опиума — каза му Коуди.
— „Хауз ъв Дриймс“ е бардак за пушене на опиум. Наблюдаваме Слоун откакто пристигна, след като Уол Пот се обади в посолството. Понякога остава на онова място дни наред.
— Слоун!
— Искаш ли да видиш това място? — попита Ърп. — Това е китайски бардак, който се използва за складирането на стока, Когато я събират от вътрешността на страната.
„Китайски бардак“, помисли си Хатчър, спомняйки си адреса, посочен в паспорта на Уол Пот, който се беше оказал един празен кей. И професията му — търговец на готова продукция.
— Оценявам лоялността ти — каза Коуди, — но тоя човек е наркоман, нито по-лош, нито по-добър от Джони Профит.
— И познай кой е собственикът на тоя бърдак? — каза Ърп.
— Толи Фонг — Хатчър не беше затруднен.
— Точно така.
— Значи ти мислиш, че Толи Фонг изнудва Слоун? — попита Хатчър.
— А няма ли основания за такова предположение? Виждали сме го да ходи там поне пет-шест пъти. Виждаме го и кога си тръгва. И ние си имаме една симпатична, малка разузнавателна мрежа, Хатчър. Ти си мислиш, че си имал късмет като си намерил „Лонгхорн“ и си попаднал на нас. Единственият ти късмет беше, че нае Сай. Той имаше задачата да те следи.
— Само не ми казвай, че и той е един от вас.
— Той си изкарва хубави бакшиши, като кара туристи до „Лонгхорн“ — обясни му Коуди. — Освен това е един от най-добрите шофьори в Банкок. В замяна на това и той ни помага понякога.
— Значи вие сте знаели във всеки момент къде се намирам — констатира Хатчър.
— Контролирахме и направлявахме движението ти — каза Ърп. — Попадането ти на Уол Пот обаче си беше твой удар.
— И значи ти си ме следял? — обърна се Хатчър към Коуди.
Коуди кимна.
— Не бяхме сигурни дали не знаеш къде се намира Уол Пот. Имаше вероятност да се срещнеш с него.
— А защо не ме уби? — попита Хатчър. — Предполагам, мислил си за това.
Коуди кимна отново.
— Прав си. Но просто не можах да го направя. Решихме, когато Макс се обади за тигъра, да те докараме тук и да те проверим.
— И какво, ако бяхте решили, че съм дошъл тук, за да убия Мърф? — попита Хатчър.
— Всеки от нас щеше да ти тегли по един куршум — обясни му Уайът Ърп.
За момент Хатчър се замисли.
— Нещо не се връзва тук — каза той някак обезпокоен. — Толи Фонг никога досега не е имал проблеми при набирането на мулета. Защо изведнъж ще се обърне към такъв като Уол Пот да му върши тая работа?
Сега той прекарва купища стока от планините до Банкок и оттук — за Щатите — обясни Ърп. — В момента има най-малко хиляда калъпа чист деветдесет и девет процентов Чайна Уайт скрит из складове в Банкок. Нуждае се спешно от транспортирането му нататък — в големи количества, и то бързо.
— И ние знаем къде се намира стоката му — каза Коуди.
Хатчър поклати бавно глава.
— Ако наистина си мислите това, което аз си мисля, че си мислите, зарежете тая работа. Това не е ваша грижа.
— Но Фонг е — обади се Райкър.
— Забравете Толи Фонг — каза категорично Хатчър.
— Ще ви подгонят всички триади, докато не ви избият до един. Спрете дотук. Оставете Тай Хорс да се върне, откъдето е дошъл — в митовете. Фонг няма да се занимава повече с вас.
— Май не си вярваш много — каза Коуди.
— Слушай, нали ми каза, че той се е захванал с нещо голямо. Няма да има време да се занимава с вас или с Тай Хорс. А ако го убиете, после няма да има спиране.
Аз убих бащата на Фонг през 1976 и той и досега ме преследва.
— Казах ти вече, ще им нанесем удар и ще го премахнем веднъж завинаги — заключи категорично Ърп. — Така решаваме и твоя проблем и нашия.
Хатчър поклати глава.
— Вижте какво, като ви казах, че съм приключил с убийствата, наистина имах предвид точно това. Тръгнах насам от другия край на света просто за да изпълня един хуманен акт. Вместо това ми се налагаше да убивам буквално всеки ден, за да запазя живота си. По дяволите всичко това, стига толкова убийства. Колкото по-скоро успея да се измъкна от Банкок, толкова по-добре.
След като каза това, Хатчър се обърна и излезе от къщичката.
— Мислиш ли, че е прав, Коуди? — попита Пай. — Мислиш ли, че Толи Фонг ще забрави?
— Сигурно — обади се Ърп. — Колкото е сигурно и че папата ще играе на втора база в някой тим от Американската бейзболна асоциация през следващия сезон.
Мелинда седеше отвън на верандата, когато Хатчър излезе от къщичката. Тя вдигна поглед към него и за първи път му се усмихна.
— Сега разбираш ли?
— Повечето неща — отвърна той. — Малко не съм наясно по детайлите.
— Например за какво?
— Например за теб и Профит.
— Бих искала да разбереш нещо повече за Джони и мен. Може би това ще ти помогне да разбереш кое сплотява всички нас. Не е страхът от това, че ще ни разкрият.
— Знам, че не е страхът. Поне простите неща ги схващам.
Хатчър я погледна и си помисли за страстния гняв и протест, който се излъчваше от всичките й фотографски репортажи. Несъмнено тя беше способна да предугади и да улови точния момент, в който лицата изразяваха вътрешните чувства, лицата на жертвите на войната — на войниците, на противниците, на невинните мирни жители, които като че ли винаги понасяха най-голямата част от страданията. Да улови страха, разочарованието и ужасното объркване на младите, отчаянието и ужаса на старите, изправени пред безмислената и нелепа смърт.
Сякаш прочела мислите му, Мелинда продължи нататък:
— Джони беше личност. Не се страхуваше от нищо. А мечтите му… Господи, какви мечти имаше само. Но не беше подготвен за Виетнам. Това, което видя там, беше свръх силите му, съсипа го и той се чувстваше като… не знам, като малко момченце в тъмния килер, което очаква някой възрастен да го намери, да го прегърне и успокои. Наистина, имаше нужда от мен. Често нощем се притискаше в мен, обвиваше ме с ръце и ми говореше колко много ме обича. А аз бях покорена от поезията му. А, струва ми се, и от неговата слабост. Но оная дива страна го привличаше като магнит. Същото беше и със спринцовката. Когато последния път не се върна, животът ми се превърна в едно непрекъснато очакване. Знаех, че той не може да е загинал.
— Как го намери?
— Пай. Тя ми се обади един ден. Аз не я познавах, а тя беше много потайна. Каза ми само „Ела в Банкок!“ и аз разбрах за какво става въпрос. Взех първия самолет.
