— Пилоти, готови-и… — извика той и размята флага над главата си. После го спусна рязко надолу. Коркскрю и Райкър пуснаха количките, колелата им се завъртяха със жужене и те полетяха към другия край на стаята. Количката на Райкър започна леко да тегли надясно, доближи плътно тази на Коркскрю и я побутна леко, колкото да я отклони от курса й. Миниатюрната състезателна количка смени посоката си, насочи се встрани и се блъсна в стената, където се обърна нагоре с колелата някъде по средата на дистанцията. Едно от колелата й се извади и заподскача подир количката на Райкър, която в този момент пресече линията на финала и се блъсна в бариерата от стиропор зад него. Ърп, застанал на другия край на стаята, размята флага на финиша.
— Браво! — развика се Райкър.
— Фаул — веднага оспори резултата Коркскрю. — Това беше фаул, човече, ти ме набута право в стената.
— Фаул? По дяволите, тук няма такова нещо — отсече Райкър.
Двамата мъже стояха наежени един срещу друг, стискаха юмруци и се караха, докато Достопочтения не вдигна ръка и не се покашля предупредително.
— Джентълмени, джентълмени — каза той строго, — какво става тук? Едва ли това е начинът, по който се държат световни шампиони.
— Какво е решението на апелативната комисия, Достопочтени? — попита Коркскрю.
Мъжът в белия костюм се покашля отново и обяви решението:
— За съжаление, макар и да се създаде впечатление за нарушение на правилата, аз съм длъжен да се позова на липсата на някакви по-специални правила, третиращи поведението на колите по време на състезание, така че в тоя смисъл няма нарушение на правилата. Синята кола е победител.
В стаята се разнесоха приветствени възгласи и заложените пари смениха собствениците си. Райкър започна да брои пачката батове, които Коркскрю шляпна върху дланта му, изплащайки своя залог. В следващия момент в помещението изведнъж се възцари тишина. Райкър се обърна назад. На прага на салончето, точно под мънистената завеса, стоеше Хатчър. Изглеждаше блед и измъчен.
— Ей, приятел, какво има — попита го Уъндърбой, — не можеш да понесеш раздялата с нас ли?
Хатчър не се усмихна на тази шега. Прекоси тихомълком салончето, сложи касетофона на края на масата за билярд и го включи. Посетителите се заслушаха, после, като чуха злокобния глас на Фонг, се приближиха към масата смълчани.
— О, Господи — прошепна Мелинда, притисна ръка към устата си и се обърна с гръб към масата.
Когато записът свърши, всички те се бяха насъбрали около Хатчър и гледаха безмълвно към касетофона. Нямаше нужда от никакви обяснения, записът казваше всичко.
— Тази жена е значела много за теб, нали? — попита Профит.
— Има ли значение в случая? — отвърна Хатчър. Всички поклатиха бавно глави.
— Аз сбърках — прошепна Хатчър — оная сутрин, когато казах, че Фонг е прекалено зает и няма да има време да се занимава с вас. Не бях прав. Той няма да престане да убива, докато не стигне до мен.
— Тогава? — попита Ърп.
— Тогава, единствената възможност е да го принудим да действа. Аз ще тръгна подире му, ще го принудя да излезе срещу мен, в положение на самоотбрана, и тогава ще го убия.
— Просто така?
— Да, така.
— Но нали тая сутрин ми каза, че си свършил с убийствата — попитато Мелинда.
— Сгрешил съм.
— И смяташ да свършиш работата сам? — попита Потър.
— Все още не съм забравил някои стари номера.
— И защо е необходимо това изпълнение в стил Самотния воин? — попита Ърп.
— Това е моя битка.
— Не си прав, войнико — каза Профит. — Това е и наша битка. Нямаш монопол върху отмъщението. Ти загуби тая жена, ние загубихме Килани.
— Вие не можете да рискувате никой от вас — каза Хатчър. — Ако не успеете, ще загубите всичко, което сте създали тук. Всичко ще отиде на вятъра.
— Е, аз не мисля, че имам какво толкова да губя — каза Ърп.
— Аз също — намеси се Коркскрю.
— Нито пък аз — добави Потър.
— Вижте какво, ако ще се захващаме с него, трябва да сложим край и на всичко останало — каза Райкър.
— Какво искаш да кажеш? — попита го Хатчър.
— Вече ти обясних — той се готви да извърши крупен трансфер към Съединените щати — отговори му Ърп. — Само в оня вертеп има складирани два тона прах. Спомням си, че каза, струва ми се, че ти си бил тоя, който е разбил Дрегънс Бред през ’72-ра и ’73-та, за да спре хероиновия поток към Сайгон. Каква е разликата между тогава и сега?
Хатчър погледна към Ърп. Това, което каза Ърп, беше истина. Не беше достатъчно само да искаш нещата да се променят.
— Прав си — отвърна рязко Хатчър. — Нищо не се е променило.
— Значи ще ударим и складовете му, нали? — каза Райкър с усмивка.
— Търсите си белята ли? — понита Хатчър.
— По дяволите, нищо друго няма значение — отвърна вместо него Коркскрю.
Хатчър прекоси салона, отиде до бара и си наля половин чаша бира. Изпи я на бавни глътки, после изтри с пръст горната си устна.
У Хатчър започнаха да се пробуждат старите инстинкти. И старите спомени. Навремето, преди много години, „126“-и и „127“-и бяха провели една продължителна философска дискусия.
— Понякога се налага човек да изиграе ролята на Бога — беше казал „126“-и. — Понякога Бог е прекалено зает със своите си работи, за да се занимава с човешките дела.
— А как ще разбереш? — попита го „127“-и. — Как ще разбереш, че не действаш просто от предубеждение, от омраза или завист?
— Ще разбереш, защото това няма да те ангажира емоционално — отвърна „126“-и. — Защото няма да изпиташ удоволствие от извършеното.
Да убие Толи Фонг за него нямаше да бъде удоволствие. Той беше просто един вулкан, очакващ момента на избухването. И моментът беше настъпил, Хатчър не можеше повече да чака. Но Фонг не беше аматьор. Осъществяването на мисията му щеше да изисква ангажирането на всичко, на което беше способен. Също както преди… както често казваше Слоун: „Направи го, и то добре.“
— При операция като тази има само две възможности — каза Хатчър. — Или ти го преследваш, или го предизвикваш той да те преследва. Който и от двата варианта да изберем, трябва да го изпипаме добре. Той не се движи сам, а ако броя правилно, ние тук сме само петима. Трябва да открием къде е складирана стоката му и да изработим план как да стигнем до нея… и как да стигнем до него.
Ърп се усмихна.
— Нали ти казах, войнико, ние винаги знаем къде се намира той. Един от нас винаги държи това копеле под око. В тоя момент той е в бърлогата при стоката си. И можеш да убиеш с един удар два чакала.
— Как така? — попита Хатчър.
— Защото и Слоун е там, в „Хауз ъв Дриймс“ — беше отговорът.
ЧАСЪТ НА ИСТИНАТА
Хатчър позна района. Вече беше ходил там. Само че сега, на края на улицата между двете порутени стари постройки, на брега, стоеше на котва голямо, плоско дънно речно корабче със спуснат към кея трап. По трапа се движеха тайландци и се караха на висок глас с хората от палубата. От другата страна на кораба, откъм реката, се бяха скупчили множество лодки различни по големина и форма и търговците, които бяха техни собственици, стоварваха в тях закупената от кораба стока.
— Идвах тук веднъж със Сай — каза Хатчър. — Тоя кораб е хвърлил котва на мястото, което Уол Пот
