— Тая спринцовка ще го погуби, знаеш, нали? — прошепна Хатчър.
— Разбира се — отвърна тя. — Винаги съм знаела, че ще го надживея. Всеки път, когато си слага поредната доза, си мисля, че това ще е краят за него. Всяка вечер, когато легне до мен и ме прегърне, чувствам безсилието и разрухата в тялото му. Тогава само се моля на Бога да го остави до мен поне още един ден, преди иглата да го довърши. Не мога да си представя какво ще бъде след това — Самотата, когато него няма да го има.
— Фонг ще убие Мърф, Хатчър, както и Мърф трябваше да убие Уол Пот. Именно за това ние първи трябва да ударим и да унищожим Толи Фонг.
— Аз не участвам. Правете, каквото искате. Свърших си моята работа и се връщам вкъщи — отвърна й той.
Хатчър се замисли и си представи нейните пътуванията по реката, когато е трябвало да търгува, за да купува различни неща за Тайсунг… и за Джони; за цената, която е трябвало да плаща за всичко това; за пътуването, което беше направила, за да закара умиращия от рак Джейми до Южен Виетнам, за да може той да се прибере в Щатите.
— Оставете Толи Фонг — прошепна Хатчър. — Раздразните ли го, той ще стане като разярен бик. Оставете го и всичко ще отмине, ще се забрави. Повярвай ми, познавам добре този човек.
— А Слоун?
— Трябва да се видя с него още веднъж… има още едно нещо между нас, на което трябва окончателно да сложим край.
— А какво ще му кажеш за Мърф Коуди?
Хатчър погледна към високия мъж с тъжни очи, който някога беше неговия нахакан колега и съотборник в боксьорския тим, погледна през дворчето към Уъндърбой, който свиреше на китарата си и припяваше тихо на тайландските танцьорки, погледна и към Пай, която беше продала младостта си, народността си, беше продала самата си душа заради мъжа, когото обичаше.
— Ще му кажа истината — отговори Хатчър. — Ще му кажа, че Мърф Коуди не е жив.
ЗАПИСЪТ
Слънцето се беше спуснало почти до хоризонта, когато Хатчър се прибра в хотела си. Беще изморен и унил и отначало не забеляза малкия касетофон, който беше оставен на масичката до леглото му. Той съблече мръсните си дрехи, взе си един душ, излезе от банята с увита около кръста кърпа и легна на леглото, мислейки си за Мърф Коуди и приятелите му — тая изгубила всяка надежда групичка хора, свързани помежду си с връзките на искреното приятелство и от необходимостта да се защитават взаимно. И изведнъж усети колко му липсва неговият остров, Джиниа и приятелите му там, хора, които не искаха нищо повече един от друг освен доверие и приятелство. Те почти не се различаваха с нищо от хората в „Лонгхорн“. И той призна пред самия себе си, че Джиниа беше внесла в живота му повече любов и красиви чувства, отколкото всичко останало, което беше видял и преживял след Анаполис.
Отново се върна мислено към хората от Томбстоун. Те щяха да ударят Толи Фонг, сигурен беше, и щяха да рискуват всичко заради това. После мислите му се насочиха към Фонг и той се сети за убийството на Камион, за бомбения атентат в Париж и за смъртта на Хиената. Полицията внушаваше, че той е бил убит от някой от неговите хора, но Хатчър знаеше доста неща за Хиената и едно от тях беше, че Хиената винаги действаше сам. Сега отделните парченца от тая мозайка започнаха да се подреждат по местата си.
Тогава забеляза малкия, почти джобен формат, касетофон. Загледа се в него и се зачуди откъде ли се е взел, след което се присегна и го взе.
Остана както си лежеше по гръб в леглото, като само натисна бутона за просвирване. Гласът, който чу, смрази кръвта му: „Хатчър, трябва ли да ти казвам кой говори, или ще ме познаеш по гласа? Може да ти помогна, като поосвежа някой от спомените ти. Името Сингапур значи ли нещо за теб? Трябва да значи, Хатчър, там уби моя чичо. Или реките, където изби най-верните войници на баща ми. Или къщата на оня американски евреин, Коуен, който сам си вика Чайна, където уби още от моите хора. Трябва ли да ти казвам името си? Не, мисля, че не. Сигурен съм, че знаеш, че дадох обещание на моя сан уонг да изоставя кръвната си клетва, моята ч’у-тяо срещу теб. И аз ще удържа на това обещание, въпреки че ти обезчести моята фамилия и проля наша кръв.
И докато моето обещание включва също и Коуен, то не включва всички твои приятели, Хатчър.
Послушай малко, ето още един глас, който трябва да познаеш.“
После лентата се въртя беззвучно около трийсет-четирийсет секунди, след което се чу кух, пищящ звук. Хатчър чу звуци от отваряне на врата и някой влезе в същото помещение на другия край на къщата, на апартамента или каквото и да беше помещението. Непосредствено след отварянето на вратата се чу покашляне на жена.
После тя изпищя.
Това беше писък на изненада и уплаха, последван незабавно от звук, който издава ударен човек… може би нещо подобно на стон. Беше трудно да се определи точно. Секунда по-късно се чу тежко дишане, звуци от изкачване на стъпала и стъпки, после отново гласът на Фонг: „Изчакай още няколко секунди, Хатчър, трябваше да употребя малко сила, за да укротя твоята приятелка.“
Касетофонът се повъртя няколко секунди беззвучно, след което се чу отново неясен звук, последван от писък и гневен женски глас, изпълнен с омраза: „Ти, мръсник такъв, махни си ръцете от мен, долен мръсник…“
Дафни.
Той скочи и седна на леглото. Сърцето му заби ускорено. Не можеше да повярва на това, което чуваше, не искаше да слуша. Изключи касетофона и го стисна с треперещи от гняв ръце. Преди да е чул цялата лента, той вече знаеше, че Дафни е мъртва. Знаеше това, защото Фонг не би му пратил да слуша тоя запис, ако тя беше още жива. Не можеше й да си представи колко преживян ужас съдържаше записът на тая лента. Не смееше да пусне касетофона.
Вентилаторът се въртеше над главата му в синкопен ритъм. Отвън слънцето се беше спуснало под островърхите кули и куполите на храмовете. Здрачът запълзя безшумно из хотелската стая, изпълвайки всичките й ъгълчета със своите сенки, а Хатчър все още седеше на леглото, стиснал в ръце касетофона. Накрая той го включи отново и чу писъците на разгневената и оскърбявана жена, чу звуците от борба, падащи и чупещи се предмети, накрая — звука от рязък удар, изпъшкване и стон.
След това гласът на Фонг, леко задъхан: „Тя е тигрица, Хатчър. Има нокти като железни шипове. Трябваше отново да я цапардосам, но ще се свести след няколко минути. Пак ще я чуеш.“
После се разнесе тих, нагъл смях: „Май че й счупих ченето, Хатчър.“
После се чу някакво шумолене, звуци от движение в стаята и отново гласът на Фонг, този път отдалечен от микрофона. „Връзвам я за леглото, Хатчър. Ръцете й нагоре… ето така. Сега краката й. Сега е вързана на леглото, разпъната като морска звезда, подготвена е за мен, Хатчър.“
Дафни изстена. В първия момент гласът й прозвуча жално, отпаднал и объркан, после — отново силен, изпълнен с гняв. След това се чу шум от разкъсване на дрехи, съпроводени от наглото хилене на Фонг.
— Отвържи ме, свиня такава. Отвратителна, мръсна свиня!
После тя изпищя отново, този път писък, изразяващ огромно страдание, последван от сподавено, дълбоко ридание.
„Това е заради Хатчър, изсъска гласът на Фонг. Ясно ли ти е, кучко.“
Пронизителният й писък отново се разнесе от малкия говорител, сякаш разкъсвайки мембраната му. „Хач…!“
„Ще трябва да й запуша устата, Хатчър. Отсега нататък ще слушаш само мен и трябва да ми вярваш. Ще ти казвам всичко, което става тук. Няма да пропусна и най-дребната подробност обещавам ти…“
Хатчър удари бутона за спиране. По челото му заблестяха капки пот и започнаха бавно да се стичат надолу по лицето му, докато гледаше с безумен поглед малката машина. Беше стиснал зъби с такава сила, че чак го заболяха челюстите.
Насили се да пусне отново записа и да слуша как Фонг описва с подробности своите отвратителни, брутални действия, да слуша все по-отслабващия, все по-ужасен глас на Дафни. Хатчър беше вцепенен от невероятния садизъм на Фонг, от абсолютната липса на човешко съчувствие и състрадание у него, от
