— Свършихме работата — отвърна лаконично Ърп.
— Три минути и двайсет и пет секунди — каза Потър.
Ърп погледна към раната на Коркскрю.
— Как е кракът? — попита го той.
— Мисля, че е счупен — изпъшка той.
— Имам от Виетнам един орден „Пурпурно сърце“, ще ти го връча — каза Потър, легнал по гръб на пода, поемайки тежко въздух.
— Имам си вече — отвърна Коркскрю и се засмя въпреки болката.
Във вътрешността на кораба Хатчър запълзя по горящата пътека към кърмата. Навсякъде около него бучеше всеобемащият огън, езиците на пламъците опърляха дрехите му. Той отвори с ритник една от малките стаички, след това още една и в нея видя падналия до стената Слоун, стиснал кървящото си рамо. Огънят трещеше над главите на двамата като в огромна пещ. Пламъците изсмукваха кислорода от въздуха. Хатчър скочи в стаичката, сграбчи Слоун за яката, вдигна го на крака и го повлече към страничния отвор на кораба, който единствен все още не беше обхванат от пожара.
— Няма да мога! — изкрещя Слоун.
— Глупости — сряза го Хатчър.
— Хач, насам! — извика Сай, чакащ в лодката, все още придържайки я прилепена до кораба със запален двигател. Хатчър повлече Слоун през пламъците, избута го през страничния отвор и го стовари в лодката, после скочи след него.
— Тръгвай нанякъде — каза той и Сай обърна лодката и я отдалечи с максимална скорост от горящия ад.
РАЗЧИСТЕНИ СМЕТКИ
Сай приближи лодката до кея и Хатчър помогна на Слоун да слезе. Раната му още кървеше въпреки импровизираната превръзка, която Хатчър му беше направил от пешовете на ризата му.
— Ще се видим пак, Сай — каза Хатчър, след като той и Слоун скочиха на брега. На около триста- четиристотин метра нагоре реката приличаше на някой от кръговете на ада. Огромните пламъци, издигащи се от горящия кораб, хвърляха кървавочервени отблясъци във водите на реката, по пожарните и полицейските коли, насъбралите се на кея зяпачи.
— Ще се оправите ли? — попита Сай.
— Вече сме окей, приятелю. Влез по някой от но-малките канали и зарежи някъде лодката. И стой настрани от „Лонгхорн“ за няколко дена.
— Ти си голям мъж, Хач — каза дребничкият тайландец.
— А ти си страхотен боксьор — отвърна Хатчър.
Той вдигна отново Слоун и го поведе напред през крайбрежната улица към една странична пресечка. Уличката беше безлюдна и тиха, а заревото от пожара край реката едва се забелязваше по отблясъците върху стените на къщите. Не бяха изминали и двайсетина крачки, когато Слоун залитна и се подпря на една стена, свлече се на земята и стисна с ръка окървавеното си рамо. Хатчър коленичи до него, отстрани ръката му и прегледа раната.
— Дребна работа — каза той, — ще се оправиш.
— Това ще ме убие — изпъшка Слоун и притисна якето си към раната.
— Аз трябва да те убия. Ти си опасна твар. Излъга ме, подмами ме тук и ме предаде. Ако някой заслужава да умре, това си ти, а не Коуди.
Обичайната усмивка се появи по устните на Слоун.
— И никакво съчувствие, а, приятелю?
— По-скоро бих изпитал съчувствие към дявола.
— За Бога, не можеш да ме убиеш — каза отпаднало Слоун. — Аз съм твоето семейство.
— О-о, мога, Хари, мога. Но няма да го направя и това няма нищо общо с каквото и да е семейство.
— Аз си вършех моята работа, ти си вършеше твоята — каза Слоун. — Мисля, че не е нужно да ти обяснявам това.
— Но няма друг начин да сложим край на тоя въпрос — отвърна му Хатчър.
— Имал си проблеми, подобни на тия тук, навсякъде по света.
— Не, Хари. Тук ме беше изпратил на явна смърт. А твоята работа е да си извлечеш политическата изгода.
— Както и да го наречеш, твоята работа е да си изпълниш операцията и да забравиш.
— Не, тоя път ти ще изпълниш и ще забравиш, а аз ще мисля за нещата.
— О-о, глупости. Ти си войник. Вършиш това, което вършат войниците.
— Години наред все това ми говориш. Но аз не вършех това, което вършат войниците, вършех това, което ти ми казваше да свърша.
— Защо все пак реши да дойдеш тук? — понита го Слоун.
— Мислех си, че върша нещо благородно, нещо, с което да променя нещата, чувство за отговорност към стар приятел. Говоря за Коуди, не за теб.
— О! — патетично махна с ръка Слоун. За момент и двамата потънаха в напрегнато мълчание, после Слоун продължи: — Ти беше най-добрият, най-добрият, когото някога съм имал. Идеалният невидим боец.
— Бедата е, че не ти останаха повече войници, нали. Хари? Един прекалено често играе двойни игри, на друг много често му се случва да лъже, и една сутрин се събуждаш и виждаш, че не са ти останали никакви бойци. Всичките или са избити, или са осакатени, или са напуснали. Затова си направил сделката си с Фонг.
Слоун се преви и притисна още по-силно раната си с ръка, пъшкайки от болката, която пареше дълбоко в рамото му. — Кажи ми поне едно нещо — изрече той с изкривен от болката глас. — Жив ли е Коуди?
— Не, мъртъв е — прошепна Хатчър. — Умрял е много отдавна.
— Дяволите да ме вземат — процеди Слоун. — Толкова шум за нищо.
— Не беше за нищо. Това пътуване беше за изплащане на сметките ти.
— Изплащане? На кого?
— Ти се изплащаше на Толи Фонг.
— Ти си луд. Откъде накъде аз ще съм длъжен на Толи Фонг? Защото идвам да му пуша от лулите ли?
— Не. Защото той зае нашето място. Когато на теб не са ти останали войници, ти си си намерил нов взвод екзекутори, които да изпълняват заповедите ти — Фонг и неговите убийци от Чию Чао. Той те отърва от Камион в Атланта, защото Камион беше прекалено независим и прекалено корумпиран. Рано или късно това щеше да излезе на бял свят и момчетата от Държавния департамент щяха да се ядосат и да провалят плановете ти. А, от друга страна, Козомил е много послушен и кротък.
— Но и няма половината от валутните резерви на Мадранго в банкови сметки в Швейцария — добави Слоун.
— А Козомил ще бъде послушното момченце и ще чака заповеди директно от Белия дом, за да реши какво да прави — продължи Хатчър.
На около трийсетина ярда зад тях, от надвисналия над реката мрак се подаде лицето на Толи Фонг, който се показа над водата и сграбчи с ръце металната стълбичка, спускаща се от кея във водата. Ръцете му бяха обгорели, а кожата на лицето му беше сбръчкана от изгарянията. Той се издигна с мъка нагоре по стълбата и чу гласовете в тъмнината. Предпазливо погледна над горния ръб на кея и забеляза Хатчър и Слоун в уличката отсреща.
— Познавам те много добре — казваше в тоя момент Хатчър. — Много-пъти си правил такива неща. В Париж беше върхът ти. Не само се отърва от тримата посланици, които ни създаваха проблеми във връзка с нашите военни бази в Европа, стовари отговорността за това върху Хиената и същевременно се отърва и от него. Винаги си бил страшно изобретателен. Винаги държиш по пет-шест аса в колодата си.
— Добре де, и това е операция в защита на националните интереси, нали?
— Въпрос на интерпретация.
