уплашен дори и последния ден, в който бях там. Бях само на деветнайсет. Бях уплашен през цялото време.
— Едно е да си бил уплашен, друго е да си бил подлец — каза спокойно Хатчър.
— Подлец? Така ли мислиш?
Хатчър поклати глава.
— Не става въпрос за това, което аз си мисля. Става въпрос за това, което може би ти си мислиш.
Симънс започна да мачка вълнения фес в ръцете си и да поклаща глава. — Никога не можеш да се отърсиш от това. Проклет Виетнам, проклет от Бога Виетнам — изкрещя той така гневно и отчаяно, че Хатчър остана изненадан. Почувства съжаление към Симънс, но не чак до такава степен, че да спре да го притиска.
— Заклеваш ми се, че не си видял никой да се измъква от оня самолет и аз си тръгвам — прошепна Хатчър.
— Но ако се опиташ да ме излъжеш, ще разбера.
— Толкова отдавна беше…
— Тогава не си давал показанията си под клетва, Симънс. Възможно е да си сгрешил за някои неща…
— И сега не говоря под клетва.
— Симънс, възможно ли е Коуди да е успял да се измъкне от оня самолет?
— Всичко е възможно.
— А ти как мислиш?
Отвън някой извика:
— Остават пет минути, Симънс.
— Ей сега — извика в отговор Симънс. Той погледна отново към Хатчър. — Защо сте се захванали отново с тоя случай все пак? Всичко беше толкова отдавна.
— Има някаква вероятност Коуди да е във военнопленнически лагер в Камбоджа — излъга Хатчър. — Преди да отправим официална нота по тоя повод, искам да съм сигурен, че той не е загинал при разбиването на самолета му.
— Всичко е записано в докладите на комисията. Казах им всичко, което знам. Те всичките се разбиваха. Бяха ято от самоубийци.
— Имаш предвид ятото на Коуди, така ли?
— Той беше луд бе, човек. Първото нещо, което чух, когато ме зачислиха към Спасителния отряд, беше: „Ти ще си поддръжка на ятото на Коуди, ще си имаш доста работа. Отваряй си очите и си дръж езика зад зъбите…“
В съзнанието на Симънс нахлуха образите от миналото. Той разтърка очите си, но видението остана и продължи да се върти пред очите му като филмова лента, както често му се случваше. Накуцващата фигура на мъжа, влачещ се като обезумял към брега на реката, махащ му отчаяно с ръка, после експлозията, огромното огнено кълбо, извисило се над върховете на дърветата. И пилотът, продължаващ да се движи и след взрива, да маха с ръка като призрачно видение на фона на бушуващия огън, докато видението не избледня съвсем от съзнанието на Симънс.
— Може би… — започна Симънс.
— Може би какво, Симънс? Може би Коуди не е загинал, това ли искаш да кажеш? — Хатчър разбра, че Симънс е готов да проговори, буквално усещаше страха, който го беше обладал. Това беше част от занаята му — да усещаш кога човекът срещу теб е готов да се пречупи и кога да продължиш натиска върху него.
— Никога не съм казвал, че е загинал — изкрещя Симънс, — никога не съм казвал това. Може и да се е измъкнал от самолета, без да съм го видял. Ония стреляха по нас, всичко наоколо беше обхванато ог пламъци…
— Куршумите свистяха около ушите ти, нали?
— Удряха по корпуса на „Хюи“-то на три фута от лицето ми.
— И трябваше да си спасявате кожите, нали?
Симънс се извърна с гръб към него. Отвън се разнесе познатият скрибуцащ вой на перките на хеликоптера, докато пилотът пускаше двигателите.
— Трябва да тръгвам.
— Тогава ще те изчакам, докато се върнеш.
— За Бога, какво още искаш да ти кажа?
— Истината.
Симънс удари с всичка сила касата на вратата с дланта си.
— По дяволите! По дяволите всичко. И тебе да те вземат дяволите.
— Яде те отвътре, нали?
Симънс не отговори.
— Погледни на нещата от тая им страна — ако ти през онзи ден си видял някой да се измъква от самолета, може би все още има някакъв шанс да го открием и да го спасим.
Симънс изстена.
— Още продължавам да сънувам кошмари. Вече за нищо не ставам. Жена ми ме напусна… Целият ми живот се превърна в помия.
— А може би това ще ти помогне да се отървеш от кошмарите си — каза му Хатчър, но Симънс само поклати глава.
— Значи, дошъл си тук, за да се опиташ да забравиш за това?
Симънс кимна с глава мълчаливо.
— Обаче не става, а?
Изведнъж очите на Симънс се изпълниха със сълзи. Той стисна клепачи и се опита да ги спре, но те бавно се стекоха надолу по лицето му.
— Все още си мисля… може би щяхме да успеем да го измъкнем оттам, но ония така бясно стреляха по нас, че направо ни правеха на решето и аз казах на нашите… „Хайде да се омитаме, не виждам никого там“, и по дяволите… това започна да ме яде отвътре още преди да стигнем до базата и не е спряло за момент и досега, а аз не мога… не мога… да разкажа на никого за това, не можех да гледам в очите хората, с които бяхме там… просто бях уплашен бе, човек, това е.
— Значи Коуди успя да се измъкне от самолета? — запита го Хатчър настойчиво.
Симънс плачеше беззвучно и се мъчеше да не го показва. Наведе се към прозореца и се загледа в загряващия отвън хеликоптер, вдигащ от земята вихрушки пухкав сняг. Симънс пое дълбоко дъх и въздъхна.
— Един от тях успя — каза той накрая.
— Те смятат, че са намерили останките на бордовия стрелец в обгорелия самолет — каза Хатчър. — Но не са намерили нищо от Коуди.
Симънс се обърна към Хатчър с лице изкривено от болезнена мъка.
— Какво, по дяволите, е станало с него? — запита той с нескрити нотки на вина в гласа си.
Хатчър повдигна рамене и поклати глава.
— Ако научиш нещо за него… — започна Симънс, но откъм хеликоптера отвън някой му викна отново.
— Симънс, защо се мотаеш още, дявол да го вземе? Имаме работа, хайде.
— Ще ти съобщя — каза Хатчър. — Искам да те питам още нещо. „Тай Хорс“ говори ли ти нещо?
— Имаш предвид хероин?
— Само това ли значи то?
— Аз само това знам.
— Благодаря ти. Не е лошо да тръгваш — каза Хатчър.
Но щом Симънс се отправи към вратата, Хатчър стана и го хвана за рамото.
— Чуй ме само за минута — каза той. — Това, което се е случило тогава там, няма никакво значение тук и сега. Забрави го. Онова е било друг живот. Какво правиш със себе си? Това би могло да се случи с всеки. Ако поради това Коуди е загубил живота си, то по тоя начин ти сигурно си спасил живота на пилота, на
