поддържа постоянна връзка с тайландския си информатор, макар и последният да ставаше все по-нервен с всеки изминат ден. Уол Пот беше сменял на два пъти адреса си от времето на първия им разговор по повод на Мърф Коуди. Той очевидно беше неспокоен и се страхуваше от нещо. Възможно ли беше тайландецът да ги мами? Ако това беше така, тогава откъде той знаеше за Мърф Коуди? Защо беше избрал точно него? И защо Уол Пот беше отказал на предложението на Портър за осигуряване на охраната му при положение, че остане в посолството? Очевидно той не се доверяваше на никого.
Портър остана да наблюдава борбите с хвърчила, докато огненият диск на слънцето не потъна зад Голдън Маунт — то надвисна точно над нея и позлати искрящия връх, после започна бавно да се скрива зад него, очертавайки тъмния му силует на фона на пурпурночервеното небе и накрая се предаде в тая битка във височините и скри изцяло светлината си от земната шир. Нощта започна да се спуска над Банкок, навсякъде припламваха елекрически светлини и неонови реклами, туристите се заизмъкваха от хотелите си, привличани от доволствията на нощния град. Тогава Портър си тръгна от „Куийнс“, забързано премина няколкото пресечки до парка „Бхо Фхат“, разположен срещу храма „Сахет“, за да започне там нощното си бдение на обичайната пейка, скрита зад жасминовите храсти.
За Портър нямаше и капчица съмнение, че Уол Пот беше ужасно изплашен от нещо. След установяването на първоначалния контакт, той изведнъж беше започнал да се държи много страхливо. Подложиха го на обичайната рутинна проверка. Веднъж Портър го беше проследил да отива при плоскодънните китайски лодки по реката, друг път — при обичайните му среднощни набези из бардаците и заведенията със стриптийз по Патпонг Роуд и най-вече из Яварай, китайския квартал. Това дребно копеле беше пристрастено към топлата китайска кухня. След това, само преди няколко дена, Пот беше напуснал мястото, където живееше, и беше изчезнал. Портър изпадна в паника. Тая хитра невестулка беше единственият човек, който можеше да им помогне да намерят Мърф Коуди, ако Коуди въобще беше жив. Портър отправи запитвания навсякъде — из цял Тайланд — до информаторите си, до колеги, познати, приятели, вследствие на което получи няколко насочващи следи, които обаче не дадоха никакъв резултат.
Но след това на Портър случайно му се усмихна щастието. Един свещеник, негов приятел от години, беше чул, че Портър търси някакъв човек на име Уол Пот.
— Може и да не е твоят човек — каза му той, — но един мъж, не в първа младост, е дошъл да живее в Уот22 Сахет и са го виждали да напуска територията на манастира буквално всяка нощ.
Това беше наистина необичайно поведение, тъй като дисциплината в манастира беше съвсем строга, макар и приемана напълно доброволно.
— Кога е дошъл в манастира? — попита Портър.
— Едва преди два дена. И тъкмо затова поведението му е направило впечатление — отговори свещеникът.
— Хоб хун краб — каза Портър, изразявайки благодарността си към свещеника. — Мога ли да те помоля да не му правите бележка за дисциплината му, докато не го проверя?
Свещеникът се съгласи. „Това беше решителна стъпка, помисли си Портър, но несъмнено и доста хитър номер, ако човекът наистина беше Уол Пот.“ Портър беше запознат с изискванията, които се предявяваха към новопокръстените монаси в Теравада Будизма. Една от най-разпространените гледки в Тайланд бяха стотиците „Наени“, облечени в оранжеви роби и с бръснати глави, които се размотаваха по улиците или медитираха в стотиците храмове из града и манастирите около него, като множеството такива постройки бяха най-разпространените и най-често срещани архитектурни обекти в страната. Когато за първи път дойде в Банкок, Портър гледаше с раздразнение тия толкова често срещани монаси: те му напомняха за поклонниците на Харе Кришна, които бяха превърнали повечето от летищата в Съединените щати едва ли не в места за поклонение и молитви. Но тъй като той не претендираше да разбира тайнствата на източната религия, постепенно беше започнал да възприема по-нормално и да се отнася с уважение към тези посветили се на вярата мъже.
По време на дъждовния сезон в края на лятото и началото на есента тези манастири се изпълваха с хиляди новоприети младежи. За тях беше установена традиция да постъпват но това време в манастирите — било за две седмици, било за шест месеца, и да усвояват добродетелите на аскетичния живот, освободен от съблазните на материалното. Докато бяха там, те трябваше да се придържат към 227 строги правила, които ги задължаваха да се въздържат от говорене на неистини, от безсъдържателни разговори, от удоволствията на половия живот, от опияняване, от удобствата на охолството и фриволните развлечения. Единственото нещо, което притежаваха там, бяха познатата оранжева роба и месинговата купичка за милостиня, с която си изпросваха разрешената два пъти на ден постна храна. Оставането им в манастира беше въирос на тяхно лично убеждение — нищо и никой не им забраняваше да напуснат, когато те пожелаят. Но докато бяха там, те бяха длъжни да се подчиняват на изискванията на правилника. Вечерно време те се молеха в манастира и си лягаха на залез слънце, а на сутринта ставаха преди зазоряване и тръгваха по улиците с месинговите си панички, за да изпросят първото си ядене за деня.
Тъй като вратите на манастирите бяха отворени за всеки, а освен това монасите имаха свободата да пре минават от един манастир в друг, светите места се оказваха в случая идеално укритие, особено сега, когато в тях влизаха толкова много нови хора поради сезона.
Първата вечер Портър беше застанал точно срещу храма с издигащия се над него величествен златен купол и чакаше. Непосредствено след залез слънце видя един монах да се измъква от храма. Той проследи дребничкия мъж, който извървя забързано разстоянието от близо миля до Хуа Ламфонг, основната ж.п. гара, където отиде до едно от шкафчетата под наем, отключи го и извади оттам някакви дрехи. После отиде да се преоблече в помещението за почиващи. Когато се появи отново, облечен в костюм по западен образец, Портър отдалече позна, че това е Уол Пот. Тайландецът взе такси и се насочи обратно към Яварай, китайското градче, където отиде да вечеря в малко, безлично ресторантче в старата част. След като утоли глада си, той бавно тръгна да се разхожда надолу по Клонг Пхадунг, един от многобройните канали, на които се разклоняваше Мае Нам Хао Прая, голямата река, до която стигаха чертите на града откъм западната му страна. Там Пот се попазари известно време с една дребничка проститутка, ненавършила още двайсетте, една от многото „мацки от лодките“, които продаваха стоката си на ханг яо, лодки с издължен корпус, дискретно покрити с бамбукови навеси. Пот прекара близо един час при момичето, после се върна на гарата, преоблече се отново в расото си и се прибра в манастира около полунощ.
Пот се придържаше неизменно към тази програма, което беше доста скучно и досадно за Портър, но въпреки това той проследяваше Пот неизменно всяка вечер и си тръгваше едва когато тайландецът със сигурност се беше прибрал в своето убежище.
Портър беше малко ядосан тая вечер, защото се беше надявал да прехвърли своите среднощни бдения на новодошлия, Хатчър. Той беше човек на Слоун, а Портър никога не беше обичал Слоун, не харесваше задкулисните тайни войни, които той водеше, нарушавайки всякакви правила и действайки отвъд това, което Портър смяташе, че са параметрите на военните действия. Но сега играта беше преминала вече в ръцете на Слоун и тъй като Хатчър все още не се беше появил, Портър трябваше отново сам да продължи операцията по наблюдението, да проследи дали и тази вечер Пот няма да се измъкне и да изчезне някъде в нощта, не дай Боже този път завинаги.
Ако Пот имаше намерение да излиза, той щеше да се измъкне от будисткия манастир след залез слънце. Портър си запали една цигара от английските „555“ и зачака.
Улицата беше спокойна и тиха. Движението но нея беше доста понамаляло и Портър се радваше на това, защото трудно понасяше врявата на многолюдния град. Една възрастна жена се приближи и забързано отиде до молитвения храм, положи едно жасминово венче пред молитвеника, закрепи няколко пръчици тамян на пода и ги запали. След това вдигна пред лицето си ръце с прилепени една в друга длани и започна да се клати напред-назад, молейки се за великодушието на, боговете. Портър се зачуди за какво ли се моли тя. За здравето на новороденото си внуче? За добра реколта от макови семена? За печеливш билет от лотарията?
Размишленията му бяха прекъснати от появата на Уол Пот. Портата на манастира се отвори съвсем леко, колкото да се промъкне през нея Пот. Портър угаси цигарата си и съсредоточи погледа си към нисичкия мъж, който се плъзна под сенките на околните дървета, огледа се нервно наоколо и пое по пътя към гарата. Поргър тръгна след него, спазвайки прилична дистанция, за да не предизвика подозрения у Пот. Той
