Хатчър: Били сте свидетел на катастрофата на Коуди, нали така?
Фрейзър: Всичко това съм го разказвал вече пред вашите хора.
Хатчър: Искам да го изясним още веднъж за приключването на случая.
Фрейзър (въздиша): Летях от лявата му страна, на половин миля зад него. Чух сигнала му за помощ до командния пункт и видях как самолетът му се превърта около надлъжната си ос.
Хатчър: Няма ли някаква вероятност да е успял да се спаси?
Фрейзър (скептично): Хайде, хайде. При взрива половината делта на Меконг беше обхваната от пламъци.
Хатчър: Според някои от разпитваните съществува възможност… (На това място имаше пауза, предизвикана от рева на прелитащия над тях реактивен самолет.) …той да е успял да се измъкне от самолета и да се е изплъзнал от…
Фрейзър: Тоя, дето ви го е казал това, е луд.
Хатчър: Какво е мнението ви за него? Имам предвид като офицер.
Фрейзър: Абсолютна гадина, мъчеше се да се издокара пред баща си. Обичаше войната — типичен офицер от кариерата. Сърбаше си я но малко, с лъжичка, за удоволствие. Въобще не му пукаше за подчинените.
Хатчър: О,… (Останалата част от коментара му беше приглушена от рева на друг прелитащ самолет.)
Фрейзър: (Част от фразата е неразбираема.) …галено дете в армията. Възпитаник на Анаполис, баща му — важна клечка в командването. Никога не сядаше да пийне с момчетата, държеше се тежкарски. Беше си взел една държанка — истинска красавица. Великолепна кожа, великолепни зъби, един дълбок, омайващ поглед — направо да се гмурнеш и да потънеш в него. Тя се грижеше за него и му слугуваше като робиня. Когато беше свободен от полети, той беше в леглото с мацката си и се търкаляше с нея по цял ден.
Хатчър: Тия, държанките там, бяха от ония евтините…
Фрейзър: Специално тая беше нещо страхотно, казвам ви. Едва ли беше на повече от петнайсет- шестнайсет години. За нея не съществуваше нищо друго на света, освен той. А той пък се държеше с тая смрадлива виетнамка сякаш му беше жена. Господ да ги убие тия виетнамски държанки.
Хатчър: И какво стана с нея после?
Фрейзър: След смъртта му всеки от нашите направи опит да я прикотка да живее с него, но тя отказа на всички. На следващия ден си беше заминала. Просто изчезна. Като дъха на техния шибан Вълшебен дракон. (Пауза.) Слушай, тоя кучи син изтрепа от нашите повече, отколкото виетконговците успяха да избият.
Хатчър: Имаш предвид, като си носеше службата?
Фрейзър: Има носене на службата и носене на службата. Той беше маниак, нали ти казах. „Гонете ги из дупките им, гонете ги из дупките им!“, крещеше ни неистово той. Господи, ние… (Отново пауза, докато излиташе някакъв самолет.) само дето не влизахме със самолетите в подземните канали, които копаеха ония. Загубихме половината от самолетите си от преки попадения от наземен огън. Мамка му, съсипахме няколко бази на ония, жълтите, изтърбушихме им няколко бойни катера, разрушихме няколко села. А на следващия ден те отново си бяха там. Все едно, че стъпваш в локва — вдигаш си крака и по нищо не личи къде си стъпил. Толкова момчета си отидоха ей така, за нищо.
Хатчър: Хайде сега, никой не отива на война, очаквайки, че ще прекара като в Холидей Ин, с обслужване по стаите.
Фрейзър: Той беше като всички останали гадове от Военната академия. Дето ги интересуваше само как ще ги представят в докладите за бойните операции, та да си осигурят адмиралския чин, преди да се пенсионират. Слушай, мислиш ли, че щеше да правиш сега това разследване, ако Коуди не беше генералски син?
Хатчър (пауза): Не.
Хатчър изключи касетофона.
— Добре де, дявол да го вземе, всички бяхме превъртели само след няколко седмици на бойната линия при него — каза Шварц. — Искам да кажа, че буквално се завирахме из каналите им при всеки боен полет. Най-редовно се връщах в базата със забучени по крилете ми клонаци. Но Хю не е прав — Коуди не харесваше всичко това. Мърф въобще не обичаше войната, дори напротив. Мисълта, че изпраща на смърт тия момчета ден след ден, го ядеше отвътре. Знаеше, че повечето от нас бяха пилоти на реактивни изтребители, на които никак не им допадаха наземните бойни действия на тия остарели „Де Хавиланд“. Това си бяха направо… двумоторни сандъци, натъпкани догоре с железария — картечници „Гатлинг“, двайсетмилиметрово оръдие на носа, четири картечници петдесети калибър, касетъчни бомби. Обаче пък с тях направо разорахме открай докрай тая шибана делта на Меконг. Лошото беше, че всеки от нас си имаше лят куршум с неговото име. Всеки имаше по толкова много полети, че рано или късно все щеше да дойде и неговият ред. Загубите ни възлизаха на около шейсет-шейсет и пет процента и приблизително… една трета от тях се водеха безследно изчезнали или военнопленници. Предполагам не ти е трудно да разбереш защо частта на Коуди нямаше славата на приятно мес тенце сред пилотите там.
Сервитьорът им донесе обяда и Шварц се нахвърли върху хамбургера си с вълчи апетит.
— Господ беше милостив към мен в едно отношение — каза той с пълна уста, — не пораствам по-висок, като ям така, ама поне и не дебелея. — И налапа следващата си хапка. — Не ме засяга особено как възприема тия неща Фрейзър. Да ти кажа, може и да съм изкарал там четири тежки години, но съм доволен.
— Много великодушно от твоя страна — прошепна прегракнало Хатчър.
— Това си е истината — отвърна Шварц.
— Какво се случи в деня, в който Коуди беше свален? — попита Хатчър с изтормозения си глас.
На Шварц не му се налагаше да прави усилия, за да си спомни — всичко беше още живо в паметта му, макар и след толкова години…
Сутринта, на същия ден валеше дъжд и Коуди не го свърташе на едно място. Бяха получили оперативни данни за активизиране на виетнамците нагоре по реката и пехотата настояваше за помощ от тяхна страна. Едва-що се бяха поразпръснали облаците и Коуди издаде заповед за начало на операцията. Те бяха излетели така набързо, че Коуди трябваше да им съобщава координатите на наземните цели, след като се бяха издигнали. Бяха извършили вече по два полета, изсипвайки касетите с бомбите си по протежението на реката, когато той чу по радиостанцията позивните на Коуди.
Отначало не беше ясно, че Коуди е изпаднал в сериозно затруднение. Неговия „Де Хавиланд“ летеше на половин миля пред Шварц. После Шварц забеляза как самолетът пред него започна да се поклаща, сякаш бе загубил контрол. Едното му крило се пречупи и започна да се разпада във въздуха. „Улучили са го с преносима зенитна установка или с някаква ракета“, помисли си Шварц, а непосредствено след това простена безгласно: „Господи, той пада.“ Осакатената машина се спускаше неуправляемо към зелената джунгла под тях. Шварц наклони носа на самолета си надолу в пикиращ полет и започна яростно да обстрелва джунглата пред Коуди, прочиствайки пред него пътека с двайсетмилиметровото оръдие и с картечниците. „За Бога, мислеше си Шварц, трябват му само около петстотин ярда, за да стигне реката и нашите позиции отвъд нея. Давай, давай“, повтаряше безгласно Шварц и продължаваше да обсипва с огън джунглата пред улучения самолет. Тогава в шлемофона му се разнесе дрезгав глас от радиостанцията: „… падам…“ — и изведнъж самолетът се преобърна с корема нагоре като умиращо животно и буквално се заби сред дърветата. Зеленият килим на джунглата сякаш се разтвори под Шварц, а след като прелетя над мястото с разрушения „Де Хавиланд“ и продължи нагоре по реката, той видя „Хюи“-то на спасителния отряд да се насочва към мястото на катастрофата и в следващия момент сякаш джунглата избухна. Огнени гейзери изригнаха от мястото на катастрофата и той усети как ударната вълна от експлозията връхлетя върху него. Шварц наклони рязко, с намерение да се върне отново там, когато чу по радиостанцията гласа на пилота на „Хюи“-то: „Тирбушон, тук Спасител едно… Изгубихме го…“
— …Въпреки това аз прелетях отново над него и започнах да кръжа около мястото. Тогава видях, че „Хюи“-то на спасителите беше поело нагоре по реката и в следващия момент самолетът избухна — каза Шварц, завършвайки с това своя разказ.
— Колко време мина от падането до избухването? — попита Хатчър.
— Горе-долу колкото да направя два-три кръга.
