свръхнапрегнатост, Шварц изглеждаше образец на абсолютното безгрижие.
— Ровим се в момента из някои дреболии — каза с шепнещ глас Хатчър. — Знаете как е във флота, нали?
— След осемнайсет години служба, няма как да не знам — отвърна Шварц. — Не може ли да проведем разговора с по един сандвич в ръка? Направо умирам от глад.
След като си бяха поръчали хамбургери и бира, Шварц попита:
— Това по какъв повод е: Ан Кхе, Ханой или Коуди?
— Как пък ги подбрахте точно тия три възможности? — изръмжа Хатчър.
— Край Ан Кхе ме свалиха — обясни Шварц, — в Ханой бях военнопленник почти четири години и бях пилот в ятото на Коуди. Разпитвали са ме и по трите повода.
— Тоя път е за Коуди — прошепна Хатчър.
— Виж какво — каза дребничкият мъж, — знам, че не си от Инспекцията. Хю Фрейзър ми се обади снощи. Обадил се е във Вашингтон непосредствено след като си разговарял с него. Според информацията от Главния щаб на флота, делото на Коуди е приключено. Там въобще не са чували за теб.
Преди още Хатчър да успее да каже каквото и да е, Шварц продължи:
— Не виждам нищо секретно в тоя разговор — каза той. — Всичко, което знам, го има записано вече в протоколите от разследването. За какво е отново всичко това?
Хатчър реши да каже на Шварц толкова, колкото е необходимо, за да го заинтригува и да го накара да говори.
— Все пак бих искал тоя разговор да си остане между нас — каза Хатчър и направи за момент пауза, колкото да успее да организира мислите си.
— Зависи — каза Шварц предпазливо.
— Нали знаеш, че генерал Коуди му е баща?
— Разбира се.
— Генералът умира от рак. Тая информация не е публично достояние и той държи да не се разчува, поне докато пресата не уснее така или иначе да се добере до нея.
— Колко време му остава? — запита Шварц, очевидно шокиран и неприятно изненадан от тази новина.
— Може би не повече от шест месеца.
— По дяволите!
— Всъщност, нещата се свеждат до това, че Старецът така и не можа да приеме като достатъчно основателно решението на Комисията, с което Коуди беше обявен за загинал — каза Хатчър. — Затова ме помолиха да направя една последна проверка по случая заради Стареца. Навремето работех в разузнаването при него във Виетнам.
— Какво те интересува? — попита Шварц.
— В известна степен ме интересува той като човек. На теб харесваше ли ти Коуди? — запита го Хатчър.
Докато Харли Симънс и Хю Фрейзър говореха с голяма неохота, то при Шварц проблемът беше, че Хатчър сякаш не можеше да го спре. Все едно, че му беше натиснал някакъв бутон и го беше включил на режим „разговор“.
— Разбира се, много ми харесваше — започна веднага с отговора си Шварц, после спря за момент, обмисляйки въпроса. — Всъщност, виждаш ли, като че ли не е много правилно да се постави въпроса така, дали съм го харесвал. Мърф не беше от тоя тип, дето гледат да станат любимци на всички. Той беше, ъ-ъ…
— Сдържан? — помогна му Хатчър.
— Сдържан. Добре казано!
— Когато говорих с Хю Фрейзър, той ми намекна, че Коуди е имал някаква маниакална привързаност към войната, свързана с нещо като подтик към самоубийство, че е водил хората си на сигурна смърт.
— Виж какво, Фрейзър винаги си е бил малко жлъчен и циничен — каза Шварц — Дори и злополуката, която претърпя, не го промени.
— Какво всъщност е станало с него? — попига Хатчър.
— Подхождаше за кацане на Форестал23, непосредствено при докосването на пистата се възпламени и трябваше да катапултира. Тогава си счупи гръбнака. Това, виждаш ли, беше някаква жестока ирония на съдбата. Той винаги беше мечтал да служи на самолетоносач — плуващите острови на военната романтика.
— Да де, но историята с Коуди е била доста преди това.
— Виждаш ли, Фрейзър все си мечтаеше да пилотира реактивен изтребител, искаше да пилотира някой от тия на самолетоносачите. — каза Шварц. — Флотът на Кафявата река определено не съвпадаше с представата му за славна военна служба.
— Флотът на Кафявата река? — запита Хатчър. Тоя термин не му беше познат.
— Така наричаха нашата част — обясни Шварц. — Ние бяхме единствената флотска ескадрила с наземно базиране. По принцип предназначението ни беше да поддържаме силите на Речния флот, да осигуряваме въздушна охрана на речните конвои и други такива речни операции, но това, което всъщност правехме, беше да поддържаме придвижванията на сухопътните ни сили. Гадна история беше тая служба. Струва ми се, че има някаква истина в това, което ти е казал Фрейзър. Наистина търпяхме големи загуби. Ама чак пък самоубийци? Няма такова нещо. Това са чисти глупости.
Шварц се замисли за нещо и след около минута продължи:
— Да ти кажа, имам чувството, че той просто не искаше да се сближава прекалено с когото и да било, имам предвид Коуди. Нямаше любимци. Нашата ескадрила вършеше най-черната работа, а частта на Коуди имаше… репутацията, че върши най-гадните операции и се съсипват от летателни часове. Никой не искаше да отива в неговото ято.
— Теб страх ли те беше да идеш при него?
— Да, разбира се. Но това беше, ъ-ъ, по-скоро поради неизвестността, нали знаеш, като се носят толкова много приказки. Неясни опасения, предчувствия.
— Ясно.
— Както и да е, но Мърф наистина много се впрягаше за работата — денем, нощем, по всяко време, лоши метеорологични условия, нощни операции, какво ли не. Той сякаш беше, ъ-ъ, откачил да свърши сам цялата война. Не ме разбирай неправилно, той действаше както всички други. Но съм сигурен, че той имаше повече индивидуални бойни полети от всеки друг в ескадрилата.
Хатчър мислено се върна към срещата си предната нощ в Сиатъл с Хю Фрейзър, другия пилот от ятото на Коуди, който имаше съвсем различно впечатление за Коуди. Отначало Фрейзър беше отказал да разговаря с Хатчър. Катастрофата, която беше преживял, му беше оставила тежък недъг. Той ходеше силно приведен като старец, а дезодорантът за уста не можеше да прикрие неприятния, тежък дъх на водка, нито пък капките за очи имаха някакъв ефект върху спуканите кръвоносни съдове в очите му. Фрейзър категорично беше отказал да разговаря с Хатчър по телефона и затова се наложи той да го изчака на паркинга до една от малките сгради, с които беше заобиколена основната сграда на „Такома Интернешънъл“ в Сиатъл, където Фрейзър беше вицепрезидент на малка чартърна авиокомпания. Хатчър почувства съжаление към тоя мъж. Беше постоянно навъсен, като някой свадлив старец, и по време на разговора им, често прекъсван от излитането на реактивните самолети, се дразнеше или направо избухваше при всеки нов въпрос.
— Искаш ли да чуеш какво ми разказа Фрейзър? — понита Хатчър и извади малък репоргерски касетофон от джоба си.
Фрейзър: Имам си много служебни ангажименти. Мога да ви отделя само пет минути.
Хатчър: Искам да поговорим съвсем накратко за Мърфи…
Фрейзър: Кого казахте, че представлявате?
Хатчър: Главна инспекция на флота. Ние…
Фрейзър: Да върви по дяволите флотът.
Хатчър: …просто искаме да приключим с тоя случай веднъж завинаги.
Фрейзър: Добре де, какво ново мислите, че мога да ви кажа по тоя въпрос?
