— Тая негова гореща кръв може да се разлее някъде по земята, ако не внимава. Имам ли право да го спра?
— Категорично не. Той е гост на Съединените щати, а не затворник. Нашата задача е да го охраняваме, колкото и трудно да е това.
— Иска да ходи на някаква дискотека, която се казва „Раздвоена самоличност“, на костюмирано парти. Не можем да осигурим надеждна охрана на това място, ако ще и цялата израелска армия да ни дойде на помощ.
— Кога?
— Вдругиден.
Слоун се замисли за момент.
— Добре, но все пак трябва да се опитаме. Не допускай никой да разбере къде ще ходите. Идете там към единайсет часа, кажи на управителя какви сте и се разположете незабелязано на възловите места. Смятам, че това е всичко, което може да се направи.
— Доста е рисковано, сър.
— Винаги е така, Хедрич.
— Да, сър.
Слоун затвори телефона. Извади една дълга хаванска пура от чекмеджето на бюрото си, измъкна я от алуминиевата й тубичка и я прекара няколко пъти под носа си, вдъхвайки от силния й, плътен аромат. После я запали, вдигна отново зеления телефон и набра някакъв номер.
— Слушам — отговори глас още след първото позвъняване.
— Тук е Муун Рейсър. Там ли е той?
— Да, сър.
Само след няколко секунди се обади друг глас и попита:
— Муун Рейсър?
— Да — отвърна Слоун.
— Пушиш ли в момента, Муун Рейсър?
— Да. Знаеш ли какво пуша?
— „Ла Фиера“.
— Добрее. Виж какво, имам една работа за теб.
— За оня неприятния ли става въпрос, за когото си говорехме?
— Да. Кампон ще бъде в някаква дискотека, „Раздвоена самоличност“ се казва, в Атланта, Джорджия, в единайсет вечерта вдругиден.
— Значи в сряда.
— Да. Имаш ли проблем за тогава?
— Не. Приятно пушене.
— Благодаря.
Слоун затвори телефона, после затвори и шкафчето и го заключи. След това вдигна обикновения телефон.
— Резервирай ми място за следващия полет до Сан Диего — каза той.
ЖЕНИТЕ ОТ ЛОДКИТЕ
Уинди Портър седеше на обичайното си място — една маса в ъгъла — в малката кръчма „Куийнс“ и наблюдаваше как дузина таиландци се мъчат да издигнат във въздуха едно чула. Огромното хвърчило беше поне шест фута дълго и отборът явно срещаше трудност с вдигането му на височина. От другата страна на парк „Санам Луанг“ противниците им вече бяха вдигнали единичните си хвърчила пакпао и крещяха към тима солени обидни предизвикателства.
Когато най-накрая огромното хвърчило дракон успя да подхване вятър и се заиздига нагоре, едното пакпа се спусна към него и атакува, движейки се на зигзаг към големия дракон, опитвайки се да го задмине и да стигне до игралното поле на чула, като по такъв начин спечели играта. Голямото чула беше трудно повратливо и имаше проблеми с маневрирането, но отборът на водачите му беше съставен от добри специалисти, които успяха да пресекат пътя на пакпао, подхванаха неговата корда със своя повод и го повлякоха, след което малкото хвърчило изгуби управление и полетя стремително Към земята. Последва буря от радостни възклицания и викове. Дойде ред на отбора на чула за обидни нападки, а младежът с пакпао вдигна от земята повреденото си хвърчило и тръгна засрамен обратно към своята част от игралното поле. Друго едно пурпурночервено пакпао, с великолепна искрящочервена опашка беше обтегнато на кордата от своя водач и се приготви за битка.
— Залагам една червена за пакпао — каза Портър на Гас, бармана, и плясна една стобатова20 банкнота на бара.
— Готово — отвърна барманът, приемайки облога, равняващ се на пет долара.
Вторият младеж с пакпао, нисичък и мускулест, се затича към отбора на чула и в следващия момент започна да отпуска кордата на своето хвърчило, издигайки го все по-нагоре и по-нагоре, почти на сто фута височина. Оттам започна своята атака към въображаемата цел, движейки се като добър куортърбек21 при пробив за печелене на поле, започна да придърпва пурпурната си птица надолу, маневрирайки с нея на безопасна дистанция от дългата корда на чула, после отново отпусна кордата, изплъзвайки се покрай застрашително надвисналия над него дракон. Той беше много добър, явно превъзхождаше играчите от противниковия отбор, и тъкмо когато двете хвърчила щяха да се сблъскат, гмурна своето под огромния дракон; за момент обтегна кордата и го придърпа назад, после я отпусна отново и малката птица буквално се отърка в голямото хвърчило и полетя напред към целта, спечелвайки играта.
— И от спорта може да се припечели — усмихна се Портър тържествуващо. После се обърна към бармана и добави самодоволно: — Направо ми го приспадни от сметката, Гас.
Портър обичаше борбите с хвърчила. Той напускаше службата си всеки ден в четири и половина, минаваше пеш през многолюдните улици на Банкок, вместо да си създава главоболия с постоянните задръствания на автомобилния трафик, и отиваше в „Куийнс“, където сядаше все на една и съща маса, в ъгъла на заведението, с добра видимост към парка „Санам Луанг“ и към заснежения връх Голдън Маунт, извисяващ се над Уот Сахет. Портър се беше установил в Банкок след края на Виетнамската война и беше обикнал както древната красота на този град, така и самите тайландци, за преобладаващата част от които ръководно начало в живота беше принципа Май Пей Рай, „Карай да върви“. Той беше приятел на Бъфало Бил Коуди от много отдавна. Навремето живееше като типичен бостънски жител, но в един летен ден на 1968 г. беше зарязал административната си служба в една от най-големите банки в града и беше приел предложения му от Коуди офицерски чин и назначение в щаба на Бъфало Бил във Виетнам и замина там, където повечето от мъжете се страхуваха да отидат, за да търси смисъла на живота си.
Това беше удивителна с решителния си характер постъпка, защото Портър не само напусна службата си, но и изгори всички мостове след себе си, като обясни на президента на банката какво да направи с освободената от него служба и къде да си я завре след това, а на жена си, която беше не по-малко ужасена от внезапното му решение, той предложи някаква вариация на същия съвет. След десетте години, прекарани в затъпяващата атмосфера на Бек Бей и всекидневните неприятни задължения в банката, които се състояха най-вече в това, да отказва отпускането на заеми и да поставя под запор ипотекираното имущество на някои нещастници, Сайгон подейства на Портър като глътка свеж, пролетен въздух. По-късно, след безславния край на войната, генералът му уреди и назначение в посолството в Банкок, като съветник на посланика, представител на разузнаването. Портър не беше стъпвал в Щатите от десет години насам.
Въпреки че гонеше вече петдесетте, Портър си поддържаше формата по кортовете за скуош, беше си пуснал внушителен мустак, за който полагаше всекидневни грижи, и беше усвоил добре както езика, така и обичаите на Тайланд. Беше станал истински местен жител. Той буквално боготвореше Стареца и гледаше на поставената му задача — да осъществява непрекъснато наблюдение над Уол Пот — едновременно като привилегия и като личен ангажимент.
Портър нямаше особен опит в разузнавателните операции и в проследяването, но беше успял да
