помощник-пилота и твоя. Три живота заради един — това си е съвсем почтена сделка.
— И за това съм мислил — каза Симънс. — Не помага.
— Понякога собствените ти мисли са най-ужаската компания — прошепна Хатчър.
— И това не помага — каза с болка Симънс.
Той нахлупи шапката на главата си и излезе от стаята. Хатчър изгледа през прозореца как Симънс притича през снега до чакащия го хеликоптер. После се замисли. „Окей, значи Коуди може да е отървал кожата тогава, А ако тогава се е отървал, значи може би още е жив, а това означава, че не може със сигурност да се смята за загинал. Тогава къде е бил през всичките тия петнайсет години?“
— Изгубил си го? Така значи, изгубил си го — каза Слоун с тих, но строг глас. — Как можеш да изгубиш когото и да било в това… Как каза, че му е името?
— Шелби — отговори Забриски. — Той въобще не се е връщал в Билингс, полковник. Отлетял е с товарен самолет за Споукейн, а оттам за Сиатъл, след това е взе редовен полет за Лос Анжелес.
— Ти къде си сега?
— В Лос Анжелес. Международното летище. Той ще лети сутринта.
— За къде?
— Сан Диего.
— Сан Диего? Какво, по дяволите, ще… — Слоун се поколеба за момент, после продължи: — Изчакай малко. Не затваряй, аз ще поддържам линията.
Слоун натисна бутона за задържане на своя телефон и се обърна към единия от четиримата оператори, които работеха в малкия му команден пункт.
— Холоуей, искам да се установи местонахождението в момента на двама офицери от флота: капитан трети ранг Ралф Шварц и капитан Хю Фрейзър. Искам ги бързо, блокирал съм линията за далечен разговор. — И Слоун продиктува буква по буква двете имена.
— Само минутка, сър — каза Холоуей. Слоун забарабани нервно по бюрото си и запрелисгва папката с материалите за Мърфи, докато Холоуей въвеждаше имената в компютъра си. Оперативният команден пункт на Слоун се състоеше от три стаи в неголяма сграда с офиси на три пресечки от Белия дом. Имаше малка приемна, в която беше секретарката му, главната оперативна зала, в която бяха разположени четири терминала с компютри, свързани в мрежа от телефони и сателитни приемници, и личният кабинет на Слоун, в който нямаше никаква лична документация или вещи.
На сержанта му бяха необходими по-малко от две минути, за да получи отговорите.
— Готово, сър — каза сержантът. — Фрейзър: от единайсет месеца е в оставка, полковник. Понастоящем е вицепрезидент на малка авиокомпания за чартърни полети в Сиатъл. За другия… ъ-ъ… ето, получи се. Ралф Шварц: сега е капитан първи ранг, сър, ръководител на учебните полети в базата на морската авиация в Сан Диего.
— Достатъчно, сержант, благодаря — каза Слоун и отново се включи към линията с Лос Анжелес, където го очакваше Забриски. — Готово, проблемът е решен. Прекратявай наблюдението и се връщай!
— Да прекратя наблюдението? — понита изненадано агентът.
— Прекратявай! — нареди Слоун и затвори. След това избухна в смях. „Виж го ти, кучия му син, каза си наум той, ще ми върти номера, ще ми демонстрира колко е велик. Даже не си е дал зор да си прикрие следите, иска да види колко време ще ми е необходимо да го открия.“ Слоун погледна часовника си. Беше седем вечерта, значи четири след обяд на Западното крайбрежие. Сериозна обиколка из страната беше извършил Хатчър само за двайсет и четири часа.
Друг от компютърните оператори прекъсна мислите му.
— Имаме повикване по компютърната мрежа, полковник.
— От кого?
— База М.
Оттам бяха използвали компютърния модем, за да осъществят телефонен разговор. Това беше метод за подсигуряване на телефонната линия при поверителни разговори. На монитора на компютър пред оператора се изписа поредица от въпроси, в отговор на които трябваше да се въведе информация, за да се осъществи връзката.
Кодов номер:
Код за деня:
Оперативен код:
Разрешено ниво на секретен достъп:
Кодово име на обекта за връзка:
Вашето кодово име:
Ниво на секретност на вашия обект:
Проверка на гласовия анализатор:
Въвеждането на неточни данни на който и да било от въпросите предизвикваше автоматично разпадане на връзката и блокиране на повикващия абонат от системата, за да може той да бъде локализиран. На монитора започнаха да се появяват едно след друго числа и имена, докато повикващият отговаряше на стандартните въпроси за допускане осъществяването на разговора.
— И гласовият анализатор потвърждава заявката за разговора — каза операторът.
— Прехвърли ми разговора на зеления телефон — на реди Слоун и отиде в кабинета си. Затвори вратата и от ключи едно от шкафчетата на бюрото си. В него имаше един телефон с допълнителна приставка, която едновременно премодулираше сигнала и в двете посоки и кодираше на базата на вградена таблица звуковите импулси при предаване, респективно декодираше при приемане. Освен това на кутията на апарата имаше два малки светлинни индикатора. Светенето на зеления означаваше, че линията е чиста и не се подслушва. Ако другият индикатор, червен на цвят, светнеше, разговорът автоматично се прекъсваше.
Слоун вдигна слушалката.
— Тук Муун Рейсър — каза той.
— Тук Хаунд Дог, сър. Имаме си проблеми.
— Казвай, Хедрич, линията е чиста.
— Нашето момче се опитва да ни ядоса, полковник.
— Същият проблем ли?
— Да, сър. Всичко е наред, докато е тук край езерото, охранителните мероприятия са безпроблемни. Но той твърдо е решил да поскита из нощните заведения. Казах му, че това е невъзможно, ама не ми се ще да повтарям това, което той ми каза.
Слоун се захили.
— Мога да си представя. Нали аз съм го разработвал, да не си забравил? Тия южняци всичките си приличат. Гореща кръв и тем подобни.
