двайсет и четири часово кафене в кънтри-стил, което предлагаше основно кафе, понички и яйца. Малкият стоместен киносалон, откъм страната на мюзикхола, се наричаше „Палас“ и въртеше стари и изтъркани копия на филми, като репертоарът му обхващаше всичко — от класиката до посредствени филми от трийсетте години. В него се даваха по четири прожекции на ден и програмата му се сменяше всяка сряда и петък.
Тук беше и „Лонгхорн“, толкова западняшки, колкото можеше да бъде един бар. На него принадлежеше и единственият коневръз по цялата улица. Веднъж някакъв майтапчия тексасец вързал там взетата от него под наем кола и няколко часа по-късно, подкрепен с няколко питиета, забравил за това и потеглил, без да се отвърже, като помъкнал и фасадата на бара след себе си. Суийтс Уилки, собственикът, му измъкнал заради тая работа хиляда долара за възстановяване и си оправил фасадата сам за 346 долара.
Тая вечер Уилки беше на седмото небе от щастие и златният му зъб постоянно блестеше в ъгъла на широката му усмивка. От джукбокса гърмеше „Bad Moon Rising“ на „Крийдънс“ и заведението беше претъпкано от посетители. Повечето бяха от тия американци, които живееха постоянно в града. Малцина туристи се решаваха да тръгнат по притъмената уличка на Томбстоун, а дори и да се намереха такива, то едва ли „Лонгхорн“ беше мястото, където биха се спрели.
Широкоплещестият чернокож с издути мускули, които изпъваха почти до пръсване ярката му хавайска риза, се придвижи бавно сред шумната тълпа в „Лонгхорн“, кимна на Уилки, изкачи две стъпала и влезе през завесата от стъклени мъниста в специалното помещение на бара, наричано още „Дупка в стената“ — помещение, запазено за някои от постоянните посетители. Преподобният беше седнал на обичайното си място, мекото тапицирано кресло, и четеше „Уол Стрийт Джърнъл“. На масичката до него имаше бутилка вино и един стек чипове за покер.
Двама мъже чукаха топките на масата за билярд, а до тях шестима други бяха насядали около една маса за покер и играеха стъд28 под ярката светлина на един зелен абажур. На чернокожия не му се налагаше да оглежда играещите — той знаеше много добре кои биха могли да бъдат това. Галахър, Еди Райкър, Погър, Джони Профит, Уъндърбой и Уайът Ърп. Една доста странна на пръв поглед компания, особено Уъндърбой, който изглеждаше като някой мим. Лицето му беше разделено на две половини от тънка червена линия, която се спускаше от косата, през челото и носа до брадичката. Лявата половина на лицето му беше боядисана в черно, а дясната — в бяло.
Чернокожият здравеняк издърпа един стол и седна до висок, мършав мъж с плосковърха шапка „Стетсън“, който имаше бяла коса и бял мустак с формата на лястовичи крила. Беше облечен в черна каубойска риза, джинси и жокейска жилетка, която прикриваше револвера „Питон 357“, наричан от него гальовно „моята универсална главотрошачка“.
— Решено ли е кои ще дежурят, мистър Ърп? — попита негърът тихо, разглеждайки картите на масата.
— Първите двама сме Ърл и и аз. Още не съм решил кой ще бъде третият — отвърна Ърп.
— Това нали не е расова дискриминация? — попита негърът с лека усмивка.
— Ти ходи миналия път, Коркскрю.
— Мамка му, аз съм най-добрият, който имате, и вие го знаете — отвърна Коркскрю малко арогантно.
— Да, знам — отвърна Ърп и повтори фразата, която чуваше поне по веднъж седмично от Коркскрю. — „Навремето държах всички сводници в Детройт ей така.“ — И натисна палеца си върху масата.
— „Да, ама това не е Детройт“ — отвърна му Коркскрю с усмивка, имитирайки обичайния отговор на Ърп.
— Следващия път ще те включа — обеща Ърп и обърна картата от ръката си, която, заедно с другите две, обърнати на масата, му печелеше залозите плюс банката от предните раздавания.
Ърп погледна златния си „Ролекс“. Девет часа. Оставаха трийсет минути до операцията.
Той огледа седналите около масата, обмисляйки окончателното си решение. Като цяло те бяха една стабилна компания. Всеки от тях беше изживял по свой начин мъките и страданията във Виетнам.
— Сядай на моето място — каза той и стана.
— Какво имаш? — попита Коркскрю.
Ърп преброи чиновете си с една ръка.
— Три хиляди — каза той.
— Ще ти се издължа — каза Коркскрю и седна на стола му.
Ърп беше планирал тая операция старателно, както винаги, и се чувстваше спокоен. „Малка група и бързо действие“ — това беше неговият девиз. Толкова години вече тая тактика не беше го подвеждала. Той се отдалечи от осветения кръг около масата и огледа редовните посетители, както правеше винаги.
Мъжът, който седеше до него на масата, беше Макс Ърл и, облечен в леко жълто-кафяво яке тип сафари — винаги незакопчано. Под него не носеше риза и стегнатото му тяло, както и изсеченото му ъгловато лице, имаха тъмен слънчев загар като на човек, който работи на открито. За разлика от другите, които подстригваха късо косите си, кестенявите кичури на Ърли се спускаха изпод избелялото му от слънцето и изпомачкано кепе, също тип сафари, чак до раменете му. Щом Ърп се изправи, и Ърли стана мълчаливо. „Излизам“, беше единствената му реплика и той събра чиповете си.
Ърп знаеше историите на всички наизуст…
…Макс, големият хлапак Ноуъл, и Джими, който имаше проблеми с акнето, бяха навлезли в джунглата и надничаха през входа на дупката, докато останалите от патрула се бяха маскирали из тревата наоколо. Изглеждаше изоставена. Нямаше пресни следи от стъпки, а Джими беше легнал върху влажната пръст, наострил ухо към дупката. В продължение на десет минути не чу никакъв шум.
— Е, чий ред е сега — каза Ноуъл, едрият хлапак от Оклахома. Това си беше съвсем типично за армията — да пратят в тая част, на плъховете, дето прочистват тунелите, мъжага тежащ 270 фунта, когато той едва ли може и единия си крак да напъха в дупката.
— Аз бях миналия път — каза Джими, мършаво момче от Сан Бърдуу.
Ърли беше най-възрастният. Беше на двайсет и шест, чувстваше се на деветдесет и си беше въобразил, че е отговорен за другите двама.
— Мамка му, аз ще вляза — въздъхна той. — Никой не е влизал в тая дупка поне от една-две седмици. Я вижте тука — има паяжини по краищата на входа.
— Нали ги знаете тия жълти бандити — каза Ноуъл.
— Могат да лежат по цели седмици вътре и да не мърдат.
— Ъ-хъ — каза Ърли, щракна нов пълнител на своята М-16, зареди патрон в цевта, провери ножа в конча на обувката си и пълнителя на пистолета. Мразеше да се завира из тия пепеливи тунели, мразеше го повече от всичко друго, освен от войната, но тая работа трябваше да се свърши, и то колкото се може по- бързо, така че защо да се губи време. Той привърза косата си отзад с носна кърпа, пролази към ръба на тунела с главата напред и се плъзна надолу в отвора на черната дупка. Лежеше, загаил дъх, и се ослушваше. Не ги надушваше и слухът му не долавяше дори поемане на дъх. „Всичко е наред, помисли си той. Жълтите са я зарязали тая дупка.“ Започна да се промъква напред, стиснал ножа в зъби, и опипващ с пушката пред себе си. По тия тунели можеше да си лазиш до безконечност — понякога се извиваха и се обръщаха в обратна посока след около миля-две. Той мразеше тъмнината и влагата, миризмата на мухъл но все още не искаше да използва прожектора си, не и преди да се увери напълно, че тунелът е изоставен.
„По дяволите, какво прави човек като мен, свикнал със слънчевите простори на Юта, в такава воняща дупка“, помисли си той.
Тогава чу за първи път някакъв неясен звук.
Някакво дращене.
После пискане.
След това плясък.
И тогава изведнъж тунелът оживя от писъци, плясъци, ухапвания — гладни прилепи, цели дузини, ограждащи го отвсякъде в тъмнината.
Ърли изкрещя — крясък на неподправен ужас. Започна да стреля. Изпразни пушката си, чуваше как куршумите се забиват в пръстта и звукът на прииждащите прилепи започна да отстъпва назад; нанасяше
