Беше дошъл на себе си от екзалтираните халюцинации и вече тъкмо започваше да усеща мъките на махмурлука от хероиновата си оргия — болки в стомаха, гадене, главоболие, пресъхнала уста. Ръката му така трепереше, че едва успяваше да пише. Освен това всичко му звучеше все някак си блудкаво познато, като повторение на теми, по които беше писал преди. Чу шума от приближаващия джип едва когато той щеше да връхлети върху него — подскочи, стресна се, напъна се да се изправи и вирна палец нагоре. Това му напомни за деня, когато беше тръгнал на автостоп към Уудсток30 или поне се беше опитал да го направи. Когато все пак се добра дотам, музика вече можеше да се чуе само по радиото.
Потъналият в пепеляк джин профуча, после удари спирачки и заора в пръстта, вдигайки след себе си облаци прах.
— Трябва да бъдеш по-внимателен — каза Галахър с провлачения акцент, характерен за Цинцинати. — За малко да те направя на пастет.
Профит закуцука към джипа.
— Кво ще кажеш да ме повозиш, а?
— Готово, скачай вътре — каза Галахър, тормозейки скоростния лост, за да превключи на първа. — Накъде си се запътил?
— Изгубих дирите на войната — каза Профит, разтривайки изтръпналите си ръце.
— Ега ти, че ти си тръгнал в обратната посока. Боевете са там назад — каза Галахър, сочейки с палец зад гърба си.
— Ами ти накъде си тръгнал?
— Мисля да се подрусам по черните пътища до Камранх — каза Галахър.
— Какво наказание са ти лепнали? — попита го Профит.
— Ще пообиколя някои служби в S-таун.
— Много ти е кофти задачата.
— Ми такъв е животът. Ти си репортер, а?
— Ъ-хъ.
— Познавам няколко момчета от телевизията, в Сайгон. На тях им дай да живеят, нали знайш какво имам предвид?
— Знам — отвърна Профит и се смъкна за по-удобно надолу в седалката, надявайки се, че няма да му призлее от тръскането. Можеше пък там, дето отиваха, да му ировърви, например да хване някое „Хюи“ за към фронтовата линия. И той прехвърли крак отвън, през вратата на джипа.
— Това Камранх ми звучи добре.
— Ще видим — каза Галахър. — Тоя път е целият в дупки. Недей да ми отвличаш вниманието с тоя увесен отстрани крак като някой…
Галахър дори не чу експлозията от мината — единственото нещо, което усети, беше адската болка в ходилата, сякаш беше ударен с бейзболна бухалка през краката от Хенк Аарон. В следващия миг вече се премяташе във въздуха с глава между петите, опитваше се да се вкопчи в нещо, в каквото и да е, само че около него нямаше нищо, в което да се вкопчи. Приземи се в някакъв мочурлив ров на около двайсет фута от мястото на взрива със звук, напомнящ раздробяването на тиква с кол. При удара въздухът му излезе от гърдите със свистене. Той се претърколи но гръб встрани от лепкавата тиня, в която беше попаднал, загледа се нагоре в небето и си прошепна наум: „Исусе, Света Дево и Йосифе, имайте милост към мен. Не ме оставяйте да умра тук.“
От другата страна на пътя, обърнат обратно, лежеше изтърбушеният джип. Колелетата му се въртяха свободно, а от пода му нямаше и следа. Профит лежеше на едната си страна и гледаше безмълвно крака си, затиснат от останките на джипа. Съвсем беше забравил за махмурлука си, толкова силна беше болката в крака му. Надигна се мъчително, примъкна се апатично към джипа, сякаш се надяваше, че той може да се изправи отново на колелата си. После се свлече в безсъзнание…
По-нататък край масата седеше Уъндърбой — рокпевец, станал морски пехотинец. Той беше загубил по- голямата част от лицето си в делтата на Меконг…
Харсуейн беше нисичък, мършав мъж с буен мустак и коса като на таралеж. Постоянно носеше в ръка офицерската си палка, останала му от дните, когато беше служил във военното контраразузнаване на Перис Айлънд. Той беше седнал на един пън и си рисуваше някакви драсканици по калта с палката:
— Ще разбереш, когато то полети към теб, хубавецо — разправяше той на Уъндърбой. — Това куршумче с твоето име, написано на него. Ще го познаеш. То ще прелети с писък отнякъде и ще се забие в окото ти, и само миг след това ще ти пръсне и мозъка.
И той избухна в смях.
Уъндърбой усети смразяващ студ да обхваща крайниците му. Ужасът се загнезди в гърдите му, притисна дробовете му и спря дъха му. Трябваше вече да ги сменят и да им дадат малко почивка. Вече седемдесет и седем дена бяха на бойната линия. Без прекъсване. От техния взвод бяха останали само четиринайсет души, шейсет бяха убити. Той слушаше Харсуейн и си мислеше за тоя куршум.
Това се случи, когато жълтите ги нападнаха. Настана хаос — всички тичаха насам-натам, лазеха да се скрият зад нещо, дърпаха като обезумели оръжията от пирамидите. Последва заповед да заемат позициите си. Харсуейн им крещеше както обикновено.
— Търсете си укрития и залягайте — крещеше той и Уъндърбой започна да лази по корем, заобиколи едно повалено дърво и се скри зад него. В следващия миг само на около един фут от главата му автоматен откос раздроби ствола на дървото и той притисна уплашено глава към земята, после зареди пълнителя, свали предпазителя и направи едно изпълнение в стил Джон Уейн31 — претърколи се, повдигна се, преметна пушката си над дънера и изстреля пет-шест куршума към джунглата.
Точно тогава видя куршума, или поне му се стори, че го вижда — това парче олово, което летеше с писък към него сякаш в забавен каданс, нажежено до бяло и връхлитащо като разлютена оса — страшното парче метал, свистящо във въздуха.
Той се гътна по гръб на земята със стиснати до болка очи и зачака да чуе звука от куршуми, раздробяващи дървото над главата му, после хвърли оръжието си и запълзя на четири крака към джунглата, ридаещ от ужас. Тогава чу Харсуейн да крещи: „Връщай се тука, страхливо копеле такова. Дяволите да те вземат.“ Чу го как изстреля един откос по него и видя как куршумите се забиват в пръстта около краката му, но не спря да пълзи. Изправи се и започна да тича. Тича, докато остана без дъх. Свлече се на земята на четири крака и повърна.
Чу тътена от огнехвъргачка някъде съвсем отблизо, усети топлината, разпространяваща се около нея, и започна да оглежда високата трева в джунглата. Колегата му пехотинец беше заел позиция само на около двайсет фута от него и обсипваше с огън всичко пред себе си.
„Идеално прикритие“, помисли си Уъндърбой и се приближи пълзешком до него.
Тогава някой внезапно изкрещя: „Пази се, идва!“ Той чу свистенето на падаща мина, обгърна коленете си с ръце и се сви на кълбо като градински червей. Получи се директно попадение в резервоара и пехотинецът и огнехвъргачката избухнаха едновременно в огромно огнено кълбо, което връхлетя върху него. Миг, преди да изгуби съзнание, той почувства как кожата на лицето му се топи и се свлича от него…
Последните от компанията бяха Коркскрю и Потър. Те бяха неразделна двойка. Навремето Коркскрю и брат му, Хамър, бяха ръководили първокласните мошеници, крадци и обирджии от задната седалка на един огромен, позлатен „Линкълн“, докато в същото време Потър се беше трепал да работи в една ферма в Арканзас, където земята беше толкова бедна, че „дори и мравките се катерили по дърветата да се чукат“, както деликатно се изразяваше той. Когато войната свърши, те бяха станали нещо повече от братя близнаци…
…Вече два дена отбраняваха едно възвишение край Данг Панг срещу някаква банда Виетконговци, които сякаш извираха отвсякъде.
На сутринта на третия ден Потър запълзя около върха и започна да проверява пулса на своите хора, натръшкани по земята. Всички бяха убити. Снарядите бяха повалили повечето дървета около тях и дъждът
