беше напълнил изровените ями със застояла вода. Миниатюрни комари се пръкваха от яйцата си и плъзваха по повърхността на помията в ямите. Бяха останали само трима — Потър, фермерът от каменистия Арканзас и Коркскрю, и брат му, Хамър, двамата детройтски сводници и изнудвачи, мобилизирани в армията за редовна военна служба. И тримата — нещастни пехотинци, без нещо общо помежду си, освен може би предпочитанието към бананите и чашката джин.
Потър изпълзя обратно в малкия бункер, който беше скалъпил от нападалите дървета и кал.
— Свършихме всичко — каза Коркскрю на Потър и на Хамър, — и амунициите, и храната, и водата.
— И късмета — изръмжа Потър и притисна ръка към стомаха си. — Трябва да пийна нещо, Коркскрю.
— Стомахът ти е пълен с шрапнели бе, човече. Ако пийнеш — загиваш.
— И бездруго мойта е свършена — отговори му Потър.
— Глупости — прекъсна го Коркскрю. През цялото време Хамър мълчеше. Коркскрю се пресегна и раздруса рамото на брат си, за да го събуди, но Хамър се прекатури и тупна по лице в калта на дъното на рова.
— Хам! — изкрещя Коркскрю. Скочи долу, повдигна Хамър и го извлече горе на ръба на рова. Но тялото на Хамър беше изстинало и очите му бяха безжизнени и празни.
— Ох, Господ да ви убие, Господ да ви убие всички! — изкрещя Коркскрю не на себе си от ярост. — Мръсни копелета, елате тука де. Нали искахте нещо, гадни маймуни такива, елате да си го получите…
Когато колоната на подкреплението пристигна на хълма, завариха там Коркскрю, застанал над ранения Потър и мъртвия си брат, стиснал пушката си М-16 за цевта, готов да посрещне достойно Виетконговците…
„Да, мислеше си Ърп, всички са подходящи, никой не би се огънал в критична ситуация, но за тази вечер Райкър е най-подходящ.“ И той кимна на мъжа с кепето тип сафари.
— Излизам — обяви Райкър пред партньорите си. Свали си кепето, на което от вътрешната страна бяха бродирани със златни конци думите „Скъп роден край“, и изсипа чиповете си в него. Беше облечен в къси памучни панталони в цвят каки и червена тениска. И макар че гъстата му черна коса беше започнала да посивява и от време на време слагаше очила за четене със златни рамки, под загорялата кожа на раменете и ръцете му личаха здравите мускули на човек, поддържащ се в идеална физическа форма. Той отиде до другия край на помещението и осребри чиповете си при едрия мъж, когото всички наричаха Достопочтения.
Слабичкият и с хлътнали очи Джони Профит стана от масата за покер, отиде при Ърп в по-тъмния край на помещението и започна да го увещава:
— Нека аз да дойда тоя път, Уайът, моля те.
— Хайде, хайде, я се погледни. Ръцете ти треперят така силно, че можеш да разбиеш мартини без шейкър.
— Чашка кафе, едно питие…
— Джони, хайде някой друг път, а? Говоря ти откровено. Ако те взема сега, може да стане така, че всички ни да избият. Може би следващия път, а…
— Ще се стегна — измънка Профит, свел поглед надолу.
— Разбира се, не се съмнявам — каза Ърп и го потупа по рамото.
Ърп, Райкър и Ърли излязоха от малкия салон, минаха зад бара и влязоха в служебното помещение на Уилки. Той не им обърна внимание. Помещението приличаше на някакъв склад за вехтории. Стари вестници, афиши, папки и списания бяха накамарени върху бюрото, столовете, по пода и бяха натъпкани в един старовремски картотечен шкаф в ъгъла на стаята.
— Суийтс си пази всяко късче хартия, до което се е докосвал някога — каза Ърли, поклащайки тъжно глава, докато оглеждаше потискащия безпорядък в помещението.
— Само това си има — отговори му Ърп. Той издърпа едно чекмедже на бюрото, остави своя „Питон 357“ вътре и извади оттам един 9-милиметров пистолет със заглушител. Извади пълнителя и го провери. Пълен.
Телефонът иззвъня с приглушен стон някъде изпод купищата хартия. Райкър го намери и подаде слушалката на Ърп.
— Ърп. Да… чудесно, чудесно! Окей, тръгваме. Бъди много внимателна. Успех.
Той затвори телефона и бавно потри ръце.
— Имаме късмет. Отишла е там преди него. Той се е настанил едва преди десет минути и тя е успяла да наеме съседната стая, която има междинна врата към неговата.
— Значи можем да започваме — каза Ърли.
— Да — отвърна Ърп.
— На мен това ми изглежда като разходка в парка — каза Райкър.
— Може и така да е — каза Ърп, повдигайки вежди.
— Хайде да тръгваме, остават ни десет минути.
Малко след тях и Профит беше излязъл от малкия салон, беше прекосил бара и беше влязъл в мъжката тоалетна. Там той влезе в една от кабинките, седна на тоалетната чиния и извади от джоба си малко найлоново пликче. В него имаше спринцовка, свещ, лъжичка и едно пакетче хероин. С треперещи ръце запали свещта и я закрепи на поставката за тоалетна хартия, изтръска малко от белия прах в лъжичката и го загря на пламъка, докато от него се получи бистра вряща течност. Потопи върха на иглата в течността, доизкара въздушната възглавница, останала в спринцовката, и всмука течността в нея. Пак стисна юмрук. Иглата погали вената, направи драскотина по нея и накрая се заби дълбоко. Профит леко потрепна от първоначалната болка и пое дълбоко дъх. На лицето му се изписа задоволство. Затвори очи и се усмихна.
Дузит Тани беше съвсем близо дори и за придвижване пешком, но те взеха пикапа на Райкър и паркираха отзад. Райкър излезе от пикапа, но остана близо до него. Ърли и Ърп отидоха в стая 429. Тя ги чакаше там.
— Даваме ти на разположение пет минути, за да прецениш габаритите на товара — каза Ърп. — Нервна ли си?
Тя поклати отрицателно глава.
— Браво. Давай да почваме тогава.
Тя излезе от стаята, слезе по стълбите до третия етаж и взе асансьора отново до четвъртия, за да се подсигури, в случай че той наблюдава или се ослушва за пристигането й. Почука на стая 427 и вратата се отвори почти ведната от едър китаец със синкав бепег на едната буза.
— Мисис Гиу?
Тя кимна, той отстъпи назад, за да й направи път да влезе и след това бързо огледа коридора, преди да затвори вратата. Той беше изненадан. Жената беше красива — с фини и изящни черти, стройна и с изискани маниери. Беше облечена в смарагдовозелена вечерна копринена рокля и на ръцете си имаше бели ръкавици. Перлите на обиците й изглежда бяха доста скъпи. Тя определено не съответстваше на представата за куриер наркотрафикант.
— Аз съм мистър Сен — каза той. — Паспорт?
Тя извади от дамската си чантичка една малка книжка в кожен калъф и му я подаде. Той огледа паспорта й внимателно, търсейки следи от фалшифициране, но не можа да открие такива. Щом той не забелязваше нищо, значи и на митницата нямаше да открият нищо.
Според данните от паспорта тя беше мисис Виктор Гиу, вдовица, двайсет и девет годишна, родена в Банкок. Беше си извадила туристически чекове за Малайзия, Индия, Хонгконг и Филипините.
— Виждам, че в паспорта ви е посочена професия „танцьорка“ — каза той.
— Да Пътническият сандък е за костюмите ми. Сен се усмихна лукаво.
— Браво — каза той. — Много хитро, имам предвид сандъка. Побира три пъти повече от обикновен куфар. Ясно ли ви е какво трябва да направите?
— Да. Ще съпровождам и ще наблюдавам четирите куфара до Сиатъл. След като премина митницата, отпред, пред летището, ще ме чака лимузина. Щом куфарите бъдат натоварени на колата, на мен ще ми
