удари с ножа в тъмнината, пресегна се за пистолета си. Писукащите същества бяха навсякъде, а неговият крясък беше непрекъсващ и пронизителен, докато нанасяше удари в тъмнината. Отстъпвайки назад към изхода на тунела, той изпразни и пистолета си в непрогледния мрак, стреляйки напосоки. Пресегна се за нов пълнител, докато се промъкваше през тесните стени към изхода на тая гробница. Беше изгубил всякаква ориентация в тъмнината и ръцете му трепереха. Прилепи се бяха вкопчили в ушите му, хапеха бузите му. Зареди нов пълнител в пистолета и го изпразни. Тогава измъкна и фенерчето си и започна да го размахва във всички посоки на тунела, надявайки се, че светлината ще ги изплаши и ще ги отблъсне назад. Накрая усети с кожата си прохладно течение откъм изхода и се пресегна назад, за да се хване за ръба на отвора. Ръката му напипа нещо меко и мокро и отначало той помисли, че това е кал. Обърна се и насочи фенерчето си. Едрият хлапак Ноуъл висеше с главата надолу, с увиснали ръце, опрели пода на тунела. Лицето му приличаше на каша. Кръвта му бликаше с мехурчета от зейналата под окото дупка от куршум и течеше на струйки от носа и устата му.
— Ох, Господи, о, Исусе Христе! — изпищя Ърли, докато прилепите продължаваха да връхлитат върху него, прелитаха покрай него и се нахвърляха върху окървавеното лице на убития войник. И Ърли, без да спира да пищи, се провря като обезумял покрай загиналия си другар, поемайки жадно с гърдите си свежия въздух, нахлуващ през отвора на дупката, осъзнавайки, че в паниката си току-що беше убил своя приятел…
Еди Райкър, който съвсем скромно би ви казал, че е най-добрият пилот на хеликоптер, беше следващият, седнал край масата…
…Бяха изпратили един дребничък полковник от Сайгон, за да проведе разпита на Райкър. Първото нещо, което Райкър забеляза, беше, че полковникът изобщо не се потеше. Хиляда градуса на сянка и влажност около 98 процента, а ризата му си седеше колосана. Суха като Сахара: Райкър беше по блузка без ръкави, с къси гащи тип каки и беше подгизнал от пот. Полковникът дойде в помещението, където Райкър беше задържан под домашен арест. Говореше с монотонен глас и изобщо не поглеждаше Райкър в очите. Беше арогантно дребно човече, обладано от мисълта за собствената си значимост, с куфарче от крокодилска кожа в едната си ръка и стиснало няколко папки в другата. През цялото време гледаше надолу в рапорта и бавно почукваше с молива си по масата, докато Райкър му разказваше какво се беше случило. Райкър познаваше добре този тип офицери — това бяха ония гадни адвокатчета, дето си живееха живота в Сайгон, далече от фронтовата линия.
— Обвинен сте в нападение над длъжностно лице — каза полковникът.
— Знам — каза Райкър.
— Искам да чуя вашата версия за това — каза полковникът, прелиствайки рапорта. Моливът не спираше да почуква: тап, тап, тап. Райкър разбра, че каквото и да каже, то ще мине покрай ушите на полковника. Типове като тоя бяха усетили от войната толкова малко, че за тях тя беше бедствие, сравнимо с това, да ти свърши тоалетната хартия точно посред нощ, когато си на цукалото.
— Окей — каза Райкър. — Най-напред трябва да сте наясно, че аз съм най-буйният пилот в нашата част. От пет месеца евакуираме ранени от демилитаризираната зона при Сонг Нган. Това е на около трийсет минути полет оттук. Абсолютно шибана ситуация. Много полети и сериозни загуби. Аз правя но шест полета на ден, което е голямо натоварване за „Хюи“-то. Обяснявам ви това, за да разберете, че при такова натоварване поддръжката на техниката е от изключително важно значение. Та, както и да е, наследихме тоя смотан некадърник, майора — ама истински боклук бе, човек, — като отговорник по поддръжката. Прелетна птица, нали ги знайш, оставаха му два месеца до демобилизацията и той само си седеше и си дълбаеше резки по онова парче дърво, да си брои колко време му остава. Единственото, което го интересуваше, беше кога ще се чупи оттук. А ние губим хеликоптери наляво и надясно, толкова лайняна му беше поддръжката. Оная сутрин аз се спускам, за да прибера една групичка ранени наши момчета, и изведнъж тотално губя мощност. На около деветдесет-сто фута височина съм и изведнъж машината ми започва да пропада като ковчег. Сгромолясах се долу, „Хюи“-то се преобърна, перките се откачиха и продължиха да се въртят. Една дузина момчета станаха на кайма. Виждал ли си някога човешко същество, накълцано от перките на хеликоптер?
Полковникът въздъхна, но не вдигна поглед. Обърна се настрани и се погледна през прозореца.
— Придържайте се само към фактите, лейтенант — каза той.
— Това са фактите, полковник. Една дузина момчета седят долу и чакат спасение, а аз падам и ги правя на кайма.
Райкър направи пауза, за да си запали цигара.
— За мен тая история завърши с натъртване на врата и болки в главата. Взеха ме оттам и ме откараха в базата, а през цялото време, докато летяхме обратно, аз седя и си мисля: „Това мръсно копеле, единствената му работа е да поддържа хеликоптерите да пърпорят, а той се занимава само с шибаната си пръчка, да й прави чертички. Това му е единственото занимание.“ Мисълта за това направо ме подлуди. Веднага щом се върнах, отидох направо при тоя гаден делкач на клечки, измъкнах му пръчката от ръцете и му я наврях там, дето не го огрява слънцето. После я отчупих наполовина и му скъсах задника от бой с останалото парче. Пердаших го това гадно копеле, докато задникът му не заприлича на кълцан бифтек. Щях да му гръмна задника, ама не го направих. Само го налердаших. После отидох в комендантството и те ме поставиха под домашен арест. Това е цялата история.
— Само това ли имате да кажете? — попита полковникът.
— Че какво друго има? — отвърна Райкър.
— Не съжалявате ли? — попита полковникът изненадано.
— Да съжалявам? — каза Райкър, след като се замисли за момент. — Да, съжалявам. Сега си мисля, че трябваше да го убия това скапано лайно. Един Господ само знае колко ковчези му лежат на съвестта.
За първи път полковникът погледна към него. Изглеждаше доста ядосан.
— Ще препоръчам да бъдете обвинен в нападение над длъжностно лице — каза той. — Ще ви назначат адвокат служебно. Освен това ще бъдете преместен в Сайгон в затвор за подсъдими.
— Нищо ново — каза Райкър и сви рамене.
Полковникът затвори с плясък папката с рапорта, нареди старателно нещата в куфарчето си, стана и изтръска някаква прашинка от острия ръб на панталона си.
— Основният проблем е безобразното ви поведение — процеди полковникът.
— Не, полковник, основният ми проблем е безобразният офицер по поддръжката.
Полковникът излезе от помещението с наперена походка.
Райкър го изгледа как премина през двора, как влезе в джипа си и замина. Седеше там и си мислеше: „Какво но дяволите се мотая тука. Най-печеният пилот на хеликоптер в цял Виетнам, а седя в тая шибана барака в Куонсет и си редя пасианси, докато момчетата загиват отвън.“ И той излезе навън, метна се на един хеликоптер, оставен да подгрява, и се върна на работа…
Следващият на масата беше Галахър — мъжът, който ходеше с това странно замятане, сякаш куцаше и с двата крака — все едно, че постоянно го боляха ходилата. Това беше така, защото те наистина го боляха. Пехотна мина беше отнесла пода на джипа му, откъсвайки го чак до двигателя. Тогава до него беше седял Джони Профит, който беше номиниран за наградата „Пулицър“29, но се беше забавил прекалено дълго във Виетнам. Преживял разочарованието от разминаването си с тоя професионален връх още на двайсет и пет години, той се беше отдал на хероина, за да облекчи мъката по пропуснатия златен шанс…
…Профит беше седнал край пътя и драскаше нещо в журналистическия си бележник, който държеше обикновено в брезентовата си раница. Болеше го гърбът, а устата му беше пълна с прахоляк. Вече дни наред не беше валяло, пътищата бяха пресъхнали и по тях започваха да се появяват дълбоки пукнатини. Преди два дена той беше загубил фронтовата линия на около двайсет мили оттук — събуди се сутринта след една нощ, прекарана в халюцинации от белия прах, и установи, че частта, в която се беше установил, е заминала без него. Нищо не беше останало от тях освен обичайните боклуци: празни консерви и гилзи от снаряди, пепелища от вечерните огньове, изпокъсани чорапи и разкривени капаци от баки, станали негодни за употреба. Винаги оставаха такива боклуци след тях, когато се местеха, също като някой цигански катун, събрал на бързо вехториите си през нощта и тръгнал към съседния град.
