бъде платен остатъкът от сумата и ще бъда свободна да си вървя.
— Да. Всъщност съвсем проста работа.
Той извади един илик от чекмеджето на тоалетната масичка и й го подаде.
— Вътре е билетът ви за отиване и връщане и две хиляди седемстотин деветдесет и пет долара. Тук са включени петстотин долара за разходи и половината от хонорара ви.
Мисис Гиу набързо изчисли теглото.
— Не е зле, като се има предвид, че това са само няколко часа работа — каза Сен.
— Е да, но не забравяйте риска — каза тя и започна неусетно да се приближава към вратата, която свързваше тази стая със съседната.
— Няма никакви проблеми — каза Сен. Беше впечатлен от чара на елегантната вдовица и започна да любезничи с нея и да се хвали. Взе единия от куфарите, сложи го на леглото и го отвори, обяснявайки й, че стените му са подплатени с калъпчета пресован хероин, обвити в алуминиево фолио, пропито с дъх на кафе. Миризмата на кафе пречела на специалните кучета за откриване на наркотици. В джобовете на куфарите и в няколко от отделенията на сандъка били наредени пликчета с напарфюмирани тоалетни кърпички, които пък прикривали миризмата на кафе от митническите инспектори. Докато той описваше съдържанието на багажа, тя се облегна на вратата, водеща към съседната стая, после се отдръпна от нея, приближавайки се към леглото, за да отвлече вниманието на Сен от вратата.
— Не сме имали проблеми с пратките вече шест месеца — каза Сен. — Няма за какво да се безпокоите.
Той беше обърнат с гръб към вратата, свързваща ги със съседната стая. Докато говореше, вратата се отвори и Ърп пристъпи бързо в стаята. Сен чу звука от отварянето и след това видя в стенното огледало отражението на Ърп. Посегна да извади пистолета си, пъхнат под колана му, и едновременно с това се обърна назад, отпускайки се на пода на колене.
Ърп стоеше на десет крачки пред него с леко разкрачени за стабилност крака, насочил напред пистолета си с изпънати ръце. Изстреля първия куршум. Пистолетът издаде глух звук, все едно някой хлопваше врата. Докато Сен изваждаше пистолета си, куршумът на Ърп го улучи точно над лявото око и отметна главата му назад. Той се строполи на пода близо до леглото.
Ужасна болка прониза главата на Сен. Ръцете и краката му омекнаха и се обездвижиха, а в устата си усети соления вкус на кръвта. Стаята се завъртя лудо пред очите му. Той видя как пистолетът се изплъзва от ръката му и тупва на пода, после отправи поглед към дулото на насочения към него пистолет със заглушител и зад него видя висок мъж с побелели мустаци. Оръжието изтрещя отново и той видя как стаята експлодира в хиляди ослепителни цветове, а после пред очите му се спусна непрогледен мрак.
Когато тялото на Сен се отпусна безжизнено и главата му клюмна настрани, Райкър изтича бързо в банята, награби всички кърпи и хавлии оттам, върна се бързо в стаята и покри с тях кървящите рани на Сен. Всичко това приключи за не повече от двайсет секунди.
Ърп обърна пътническия сандък нагоре с капака и го отвори.
— Трудно ще го съберем вътре — каза той.
— Тоя юнак тежи поне двеста фунта — каза Райкър, след като двамата с Ърп положиха доста усилия да вдигнат тялото на убития мъж и да го натъпчат в сандъка. Положиха Сен вътре легнал на една страна, с присвити към гърдите колене, с глава клюмнала встрани, също приведена към гърдите му. Натиснаха капака да се затвори, заключиха го и отново изправиха сандъка на една страна.
— Ще изпратим четирима носачи за него — отговори му Ърп.
Мисис Гиу слезе с асансьора до нартера, излезе от хотела без нищо в ръце, освен дамската си чантичка, и взе едно от чакащите отпред тък-тък.
Две минути по-късно Ърп и Райкър слязоха по аварийните стълби, след като бяха проверили внимателно и двете стаи за евентуални следи от присъствието им. Излязоха през задния вход на хотела и хвърлиха куфарите отзад в пикапа.
— Колко? — попита ги Ърли.
Пикапът потегли напред в тъмнината на нощта. Ърп се разположи удобно в седалката и отвърна:
— Трийсет и седем калъпчета.
ХОНКОНГ
Хатчър обичаше Ориента. Беше прекарал доста години тук, преди Слоун да го изпрати в Централна Америка — години, прекарани по реките в непрекъсната борба с Тс’е К’ам Мен Ти, речните пирати, те действаха в областта южно от Шанхай и източно от Тайланд по притоците на Макао, както и на територията на Хонконг. Познаваше ги всичките. Джоу Кокроуч, наполовина китаец, наполовина малаец, който говореше безупречен английски и носеше шити по поръчка копринени костюми, докато въртеше бизнеса си по ръкавите на Джунгсиан Ривър. Хари Тсин, който беше получил научна степен от Университета в Лос Анжелес и дървен крак от японски военнопленнически лагер. Сам-Сам Сам, един психопат, който държеше реката под контрола си и взимаше процент от печалбата на всички, които въртяха бизнес по нея, а ако някой го мамеше и не плащаше, той му съдираше кожата и я окачваше отстрани на борда на кораба си за назидание.
И Коуен, белият Тсу Фи.
Когато боингът прелетя над залива и се насочи към летище „Кай Так“, той почувства, че го обхваща силно вълнение. Не, че Хонконг беше най-любимото му място от целия Ориенг — той беше прекалено многолюден, прекалено шумен, прекалено ангажиран със самия себе си. Но тук беше началото на всичко в Ориента, тук сарафите заемаха позиции на подстъпите към Китай, оттук минаваха и заминаваха богати хора към всички посоки на тази част от света. Първите червени нроблясъци на зората се появиха на хоризонта, когато самолетът се насочи надолу, подхождайки от юг. Шокиуон, плаващото градче от сампани, корабчета и всевъзможни вехтории на вода, се плъзна безшумно под тях, после дойде редът на острова Хонконг и на залива, а накрая и полуострова Каулуун, разпрострял се към пристанището, запълнено с товарни кораби, идващи от всички краища на света. Плоскодънни лодки и сампани се бяха струпала от всички страни на корабите като кутрета около кучка.
Тук Хатчър имаше стари приятели, а съшо така и стари врагове, но той никога не мислеше за последните.
Никога не се обръщай назад, му беше казал някога в началото Слоун. Не е добре, може да ти прищрака нещо. Прищракване, така Слоун наричаше инстинкта.
Часът беше пет сутринта, само два часа прели отлитането на самолета, който щеше да го отведе в Банкок и за това време едва ли имаше шанс да се забърка в някакви неприятности със стари познайници. Щеше да закуси в едно малко, обичано от него ресторантче на няколко мили от летището и после щеше да отлети отново.
Но щом излезе от самолета, плановете му неочаквано се промениха. Първото нещо, което чу, влизайки в сградата на летището, беше гласът на служител, изпратен да го посрещне.
— Внимание, пристигащият пасажер Хатчър, моля, свържете се по най-бързия начин с офиса на Пан Америкън тук…
Той отиде до гишето на Пан Америкън, намиращо се близо до входа.
— Аз съм Хатчър — съобщи той на една хубавичка стройна азиатка. — Има някакво съобщение за мен.
— Идете на телефона — каза тя любезно и посочи телефонната кабина встрани от гишето.
Телефонистката беше също толкова любезна.
— Има съобщение за вас, да се обадите на тоя номер във Вашингтон, федерален окръг Колумбия, за тяхна сметка и да потърсите сержант Флиткрафт — каза тя и му продиктува номера. Хатчър повтори номера, след това си потърси автомат за международни разговори и набра номера.
— Оперативен дежурен, сержант Флиткрафт — чу се отривист отговор след набирането на номера. Той явно очакваше това обаждане. — Мистър Хатчър?
— Да — прошепна Хатчър.
— Имате ли нещо против да ми съобщите стария си сериен номер от флота, сър?
— Нищо против — отвърна Хатчър с дрезгав глас. — Номер 3146021.
