— Аз съм Коуен — каза Коуен.
Грозният продължаваше да го гледа втренчено.
Коуен се насочи към контейнерите и кашоните с контрабандна стока, провирайки се през застаналите нагъсто мъже и жени, побутна един топ с тайландска коприна, опипа го и кимна.
— Добра стока — каза той и се обърна към грозния.
— Точно такова нещо търся. — Вдигна пръстите на ръката си нагоре и започна да отброява, като ги свиваше един по един. — Искам японски видеокамери от известни марки. Искам стереоуредби „Сони“ и „Панасоник“. Искам тайландска коприна, да не е скъпа и да е хубава, като тая, и мадрас от Индия. — Той потупа топа плат, поставен в ъгъла. — Купувам зелен нефрит. Виждам какво имате тук. Статуи, идоли, всякакви други такива неща от Китай. Ще ви платя добра цена за тия неща, за всичко, което можете да ми докарате от земите Чин Чин или от Тайланд.
Грозният стоеше с ръце на кръста, стиснал пура между зъбите си. Само връхчето й проблясваше в тъмнината. „Окей, помисли си Коуен, сега той ще се потежкарее малко, ще се опита да ме посплаши.“
— Ти за кой се мислиш, по дяволите? — каза грозният.
— Казах ти, аз съм Коуен.
Грозният хвърли поглед към своите хора и те всички се закикотиха. Побръщолевиха малко на техния си диалект и после грозният се обърна към Коуен и каза:
— Те мислят, че трябва да те одера жив и да те окача да висиш отстрани на кораба.
Коуен хвърли портфейла си на масата.
— Убий ме и получаваш всичко на всичко десет хонконгски долара. Не виждам какъв до уонг можеш да бъдеш, ако постъпваш глупаво.
Белият мъж подсвирна тихо през зъби и леко кимна с глава.
Очите на грозния ирисветнаха. Той прехапа пурата в устата си и ръката му се отпусна върху ръкохватката на „Узито“.
— Ти каза, че съм глупав, гуай-ло, така ли каза?
— Не, не, казах, че не мисля, че си глупав. Ако беше глупав, щеше да ме одереш за десет долара. А иначе ще те направя богат.
— Аз и без това съм си богат — каза надуто грозният.
— Човек никога не е достатъчно богат.
— Много те бива в приказките.
— Трудно е да си запазиш кожата тук, ако не те бива.
На грозния му хареса това поведение. Той отметна глава назад и се изсмя гръмогласно, а хората му се отпуснаха.
— Е, и как ще плащаш? — попита грозният.
— В хонконгски хартийки. А ако искаш — в американски долари или в злато.
— И защо аз трябва да правя бизнес с теб? — попита пиратът.
Коуен хвана златната монета между палеца и показалеца си, вдигна я и я намести в лъча на един от прожекторите. Монетата заблестя в ръката му. Сам-Сам Сам се приближи плътно до него и я огледа внимателно.
— Идваш от Тсу Фи, така ли? — попита грозният.
Коуен кимна.
— Говоря от името на Тсу Фи. Спечелих купчина долари, а там има още кой знае колко. Ония миризливци с дръпнатите очи не обичат да търгуват с бели. Търгувам с теб, плащам на място, всеки си взима своето, няма мръсни номера, няма губене на време. Твоят кяр е, че аз карам стоката нагоре по реката. Аз се оправям по притоците на Макао, и митниците са моя грижа. От теб се иска само да ми доставяш стоката.
Белият мъж се понадигна леко и каза на английски:
— Много си отракан.
— Как разбра, че говоря тоя език? — попита Коуен.
— Бостънският акцент.
— Остър слух имаш. Коуен ми е името.
— Хатчър — каза мъжът със спокоен, но твърд глас. Това не беше враждебен глас, а глас, който просто ти казва: „Не заставай на иътя ми.“ Те си стиснаха ръце. Хатчър имаше студени очи, които не издаваха настроенията му, а усмивката трудно си проправяше път на лицето му.
„Да не ти се случва да си му противник на тоя, помисли си Коуен. Хатчър — запомни добре това име.“
— Ти явно не си от тая шайка — каза Коуен и намигна към другите.
— Не, опитвам се да бъда вълк единак и да се перча като теб.
— Какво мислиш, справям ли се?
— Сам-Сам Сам още не ти е прерязал гърлото и това е добро постижение. Какво е това, дето му го показа?
— Образец на платежно средство — каза Коуен и намигна.
— Къде са ти парите? — попита Хатчър.
— Надолу по реката, недалеч оттук — прошепна Коуен. — Десет човека и един сандък с хартийки. Не обичам да си разкривам картите, преди да са направени всички залози.
Грозният направи кратко съвещание с неколцина от хората си и след това се приближи към Коуен.
— Аз съм Сам-Сам Сам, до уонг на Тс’е К’ам Мен Ти. Ти ми каза какво искаш, каза ми как ще стават сделките, окей, ти и аз правим бизнес, никой друг.
Коуен се усмихна и намигна на Хатчър.
— Давай да уговаряме първата сделка — каза той на грозния.
Това се беше случило две години преди тяхната среща в мрачния офис на Кет стрийт. Оттогава Коуен беше извървял дълъг път, беше станал Тсу Фи, главен дистрибутор на нелегалната търговия на острова. А през следващите няколко години той и Хатчър бяха станали съюзници, предоставяха си взаимно информация, оказваха си подкрепа и накрая свикнаха да си имат доверие един на друг като приятели.
Хатчър отправи поглед отвъд залива, нагоре, към голямата къща почти изцяло скрита от дърветата в самото подножие на върха на планината Виктория.
Имението на Коуен.
„За Бога, помисли си Хатчър, дали е още жив?“
Ч’УАНГ ЧЖУ-ЧИ
Както седеше така, отправил поглед над залива, неочаквано очите му се притвориха от изтощение. Хатчър усети смътно някаква слабост. Старите инстинкти, прищракванията, отново се бяха включили. Може би самият Ориент беше този, който провокираше внезапния поток от спомени. Обитателите на Далечния изток имаха изключително изострени сетива по отношение на предчувствието; те вярваха не само в прераждането на духа, а и в предчувствието, вътрешното видение. Хатчър никога не се беше поддавал на влиянието на мистични теории, но все пак тогава, в миналото, неговите прищраквания, или инстинкти, или спомени, или каквото и да е, неведнъж го бяха предупреждавали за надвисналата опастност.
Сега неговите вътрешни прищраквания внезапно бяха започнали да работят на високи обороти.
Слоун беше на път за Хонконг. В това резервиране на стая в съседство с Хатчър имаше нещо повече от желание за дружеска визита.
Там, на летището, беше прекалено изморен, за да си даде сметка за това, но сега, отпуснат и полузадрямал на терасата, у него се породи непреодолимото усещане, че се е случило нещо нередно. Иначе защо Слоун би тръгнал за Хонконг?
Представителите на западната цивилизация биха нарекли това въображение, интроспекция, инстинкт. Но китайците като че ли винаги имаха по-поетичен начин да изразяват тия неща. Те наричаха това ч’уанг чжу-чи — прозорец към самия себе си.
