— Сам-Сам Сам и шайката му — каза Хатчър и кимна с глава.
Коуен се засмя и също кимна.
— Точно така, абсолютно лайно, ако въобще има такова нещо по света. Тоя е способен да ти открадне и очните ябълки и е в състояние да ти изчука пулела, докато го водиш на каишка. Ама имаш добра памет, гуайло.
— И твоята не е лоша.
— Господи — рече ухилен Коуен, — чудесно е да си поговориш американски английски. Това е единственото нещо, което ми липсва. Ония типове отвън ли са? Че те и една дума не могат да ти кажат по нашенски.
Срещата им тогава, преди две години, беше съвсем кратка. Тогава Хатчър беше решил, че земните дни на тоя нахален сладководен плъх са преброени. Не беше кой знае колко трудно да се направи това заключение, защото същата нощ Коуен беше предприел първото си пътешествие по земите, които той наричаше Чин Чин, тоест Китай.
Тогава Хатчър от три години кръстосваше и правеше проучвания по малките реки — от изворите им в Тайланд на изток до устията им при терасираните полета на Камбоджа и на север през Лаос, Виетнам и Китай до хонконгските притоци от Макао. Той познаваше реките Ирауоди, Меконг и Ялу Джианг и техните притоци, познаваше градчетата по тях и беше приеман или подминаван от техните граждани, които гледаха на него като на наемник без нация и без принципи. Изплъзваше се от червените патрули във Виетнам, като се криеше през деня и пътуваше през нощта. Говореше руски, ако понякога се случеше да го спрат. Движеше се свободно, без да се страхува, защото мисията му не беше свързана с диверсии. Той беше тук, за да събира информация, а не да причинява щети, и събираше нужната му информация най-вече като слушаше, а не толкова със задаване на въпроси.
Трябваше да проучи техните тайни канали, маршрутите им, източниците, от които се снабдяваха, местата за получаване на стоката и най-вече контрагентите им от черния пазар в Сайгои. Тези проучвания заведоха Хатчър през 1973 г. до сборния им пункт. Те самите се наричаха Тс’е К’ам Мен Ти, Пазители на Тайните двери. Там той направи някои сделки с тях, за да навлезе в средите им. Под прикритието на търговец на оръжие той продължи да попълва своята картотека с имена на информатори, на търговци от нелегалния трафик и връзките им с подземния свят в Хонконг. Беше известен сред тях като gli Occhi di Sassi, Мъжът с каменния поглед — прякор, даден му от един от най-доверените хора от неговата група, Тони Багио, бивш шеф на наказателен отряд на мафията.
Както си седеше в прашния офис, Хатчър си спомняше съвсем отчетливо как за първи път видя фигурата на Коуен да изплува сред мъглата — едно същество със странен външен вид, облечено в копринен чионгсам, с дълга рядка брада, застанал прав на носа на дългия, тесен кораб. На борда имаше само още един човек — китаец с жестоко изражение на лицето. Корабът се плъзгаше безшумно но притиснатия от джунглата ръкав на реката Бейджянг на около четирийсет мили, северно от Макао.
„Дявол да го вземе, мислеше си Хатчър, какво ли прави тоя китайски равин по тия места?“
Съвсем скоро той усня да разбере това.
КОУЕН: 1973
Коуен също си спомняше тази нощ.
И той също си беше мислил, докато се беше носил през гъстата мъгла на носа на дългия, тесен кораб: „Какво по дяволите търси по тия места едно симпатично еврейско момче от Уестчестър с диплома на бакалавър на хуманитарните науки от факултета за мениджмънт и бизнес на Харвардския университетет?“
Шлепът се беше появил така внезапно, че буквално сепна Коуен. Това беше направо един плуващ универсален магазин, натъпкан догоре с контейнери с видеокамери, телевизори, китайски порцелан и забранени за износ икони, тонове тайландска коприна и индийски мадрас. Контейнерите бяха плътно увити в дебел брезент, за да се предпазят от дъждовете.
Хан, бодигард и кормчия на Коуен, даде заден ход, за да намали скоростта и след това насочи корабчето бавно към шлепа. Коуен усещаше усиленото туптене на сърцето си и пулса на кръвта по шията и китките си. Устата му беше пресъхнала.
На предната палуба на шлепа беше застанало най-грозното, най-противното човешко същество, което беше виждал досега. Мъжът беше по-нисък от него, може би около пет фута и шест инча, с ориенталско, подобно на бъчва телосложение, с мускулести ръце, покрити с татуировки. От дясната страна на главата си нямаше коса. Там имаше моравопетнист белег от изгаряне, който се простираше от безформеното чуканче, останало от ухото му, до средата на темето му. Остатъкът от дългата си черна коса той заресваше в обратната на белега посока, така че тя се спускаше от темето му право надолу, почти до лявото му рамо. На кръста си носеше колан за оръжие и украсен с орнаменти, ръчно изработен кобур за автомат „Узи“, превързан към бедрото му в уестърн-стил. Трите му предни зъба бяха златни. Единият от тях, според слуховете, принадлежал на някакъв нещастен английски търговец, който си помислил, че може да престъпи неписаните закони на реката и да търгува директно с Тс’е К’ам Мен Ти.
Това беше Сам-Сам Сам, Наричан още До Уонг, принцът на кинжала, бос и единствен член на Профсъюза на речните превозвачи. Нищо не можеше да стане по реката, ако Сам-Сам Сам не дадеше благословията си. Натрупаната на борда плячка беше данък, събран от тия, които искаха да въртят търговия с тайпановете.
Устата на Коуен пресъхна още повече.
Зад Сам-Сам Сам стояха още двайсетина мъже, всичките в черни ризи и в къси до коленете панталони в цвят каки, с червени превръзки на главите като тези на Червените кхмери, всичките въоръжени с автомати „Узи“, АК-47, автоматични пушки М-16 и пистолети „Питон 357“. Изглеждаха така, сякаш очакваха всеки момент нападение от армейски части. Зад тях стояха жените — всичките млади, облечени но същия начин, с ножове и пистолети, затъкнати в червените препаски около кръста им.
Всички бяха насочили оръжията си към корема на Коуен.
Малко встрани от останалите, облегнат на една купчина кашони, стоеше един бял мъж с отдавна неподстригвана коса, спускаща се почти до раменете му. Той беше висок, хубав по някакъв особен, запуснато немарлив начин и носеше памучни риза и панталони в цвят каки. Синьо кожено яке беше превързано с ръкавите си около кръста му. От кобура под мишницата му стърчеше 9-милиметров автоматичен пистолет „Н&К“. Широкополата му шапка тип сафари беше омачкана и избеляла от слънцето и дъжда. Той беше напъхал ръце в джобовете си и се хилеше. „Не, помисли си Коуен, това не е просто хилене, тоя кучи син се хили злобно-саркастично.“
— Тия имат вид на Червени кхмери — прошепна Коуен на Хан.
— Дегизировка — прошепна му в отговор кормчията, в чиито задължения влизаше и ролята на бодигард.
— Никой не се осмелява да ги предизвика, за да имат нужда от оръжията.
Коуен бързо оцени ситуацията. За един миг го обхвана ужас, изплаши се, че те могат да чуят как блъска сърцето в гърдите му. Нямаше смисъл да подемат каквито и да било действия, водещи до конфронтация; шансовете им бяха приблизително трийсет към две в тяхна вреда. Коуен веднага реши какво да предприеме.
— Отивам при тях сам — каза той.
— Не е добре. Те не те познават — отвърна му Хан.
— Имам в мен това — каза Коуен и разтвори юмрука си. В дланта му лежеше двайсет доларова златна монета с лика на кралица Виктория. — Стой така, че да могат да те виждат изцяло, за да не се изнервят. Ако се получи някакво неразбирателство и двамата няма да останем живи дълго време.
Той застана най-отиред на носа, докато моторното корабче се приближаваше на празен ход към шлепа, и разтвори широко полите на своя чионгсам, за да покаже, че е невъоръжен. После скочи предпазливо на борда на шлепа.
— Не съм дошъл тук, за да се бия — каза той на китайски на грозния тип. — Дошъл съм тук, за да направя всички ни богати.
Грозният не отместваше втренчения си поглед от него.
