Преди Слоун винаги казваше, че да се отдаваш на ч’уанг чжу-чи означава самоубийство, че спомените са оръжие, насочено към собствения разум, притъпяващо сетивата. Те означават отпускане, разконцентрация, проява на самоубийствена слабост. Слоун наистина беше прав, но само в контекста на оная действителност, в която самият той беше потопен. Защото без този прозорец от човека не оставаше почти нищо.
В Лос Боксес единственото нещо, което беше останало на Хатчър, беше чуанг чжу-чи. Отначало Хатчър гледаше на отдаването на тая медитация като нещо почти невъзможно, все едно да пиеш от празна чаша. Но с помощта на „126“-ти той успя да пресъздаде оная част от миналото, връщането към която му доставяше удоволствие. Моментите, когато е откривал нещо ново за себе си — вкуса на непознато вино; докосването на топли устни; допира до друго тяло; екстаза на оргазма; мимолетните мигове, когато любовта е просто изказана дума и удоволствието изглежда непреходно, когато за кратко се чувстваш неподвластен на смъртта. За него тия моменти бяха самият живот.
Сега обаче Хатчър се опита да се освободи от всичко това. Реши да подремне набързо. До евентуалното пристигане на Слоун оставаха четири часа, а за четири часа Хатчър можеше да се освободи от натрупаната умора и напрежение. Той се върна в стаята, съблече се и легна но гръб направо на пода, загледан във вентилатора на тавана и пробягващите сенки.
Легнал така на пода, в очакване съня да го обладае, под въздействието на мекия полумрак в стаята и накъсаните светлинни петна, хвърляни от преминаването на светлината през щорите, Хатчър се върна отново назад във времето, назад към Лос Боксес, към момента, когато за първи път успя да постигне ч’уанг чжу-чи, а с това и вътрешното си равновесие. После той се беше пристрастил към това и след Лос Боксес трябваше да полага усилия, за да се освободи от този навик, като наркоман, който се опитва да забрави миналото и предишните удоволствия.
Сега, както си лежеше на пода, този прозорец се отвори отново и там, в неговата призрачна рамка, се появи сцената на първата му среща с Джиниа — разпукващата се зора и първите огненочервени лъчи на слънцето над спокойните води на залива.
Първата му реакция беше чисто физическото усещане. Тя беше застанала на дока за яхти до някаква платноходка, облечена в къси панталонки и горнище от бикини, а той остана така — зашеметен от съвършенството на нейното тяло; спря работата си на яхтата и се зазяпа втренчено в нея, без дори да осъзнава това. После погледна към лицето й и забеляза, че и тя го гледа с кафявите си очи — толкова кафяви, че изглеждаха почти черни.
„Ако продължаваш така да ме разсъбличаш с поглед, ще вземат да ме арестуват за показване в непристоен външен вид“ — каза тя с лека усмивка.
Придружителят й, мекушаво богаташче, възстановяващо се от снощния си махмурлук, с разнебитена психика и разтреперани ръце, се опитваше да вдигне основното платно на лодката си. Той вдигна поглед към нея и я попита:
„Кво каза?“
„Нищо, скъпи“ — измърка тя и щом той отново се обърна към платното, тя пак отправи поглед към Хатчър. Хатчър отиде до края на яхтата си, за да се приближи към нея, огледа я цялата и поклати бавно глава.
„Толкова кратък е тоя живот“ — прошепна той с изтормозения си глас.
В първия момент тя остана като хипнотизирана от съсипания му глас, но после се усмихна, засмя се с глас и кимна с глава.
„О, наистина.“
Хатчър посочи въпросително с глава към олюляващия се младеж, мъчещ се с платното на лодката си.
„Роджър“ — каза тя тихо.
Хатчър се обърна към него и му извика, колкото му позволяваше гласът:
„Роджър!“
Роджър вдигна поглед нагоре и се вкопчи за мачтата с ръце, за да не падне.
„Роджър, надявам се, че ще се зарадваш, ако ти съобщя, че можеш да си отидеш вкъщи — каза Хатчър. — Отивай да си легнеш. Дамата идва с мен.“
„Кой го казва това?“ — запита с немощен глас шокираният Роджър.
Хатчър погледна отново към нея и тя се намеси:
„Аз го казвам, Роджър!“
Какъв ден беше този! Какви прекрасни мигове! Тя развърза връзките и свали сутиена си, докосна нежно лицето му с пръсти, наведе се леко и го целуна по шията. Тогава за първи път гръдта й се допря до голите му гърди и ръката му се протегна нагоре, пръстите му се провряха под косата по врата й, усетиха как кожата й настръхва от възбуда при докосването му. Тръпки пробягнаха и по неговите ръце и рамене; и той я галеше, и тя го галеше, докато и двамата се разтрспериха от сладостно предчувствие. Отлагаха завършека до безкрайност, докосваха се, галеха се, устните им сами се срещаха, когато шепнеха един на друг, докато накрая неговите пръсти погалиха душата й, и тръпките им се превърнаха в земетресение и те повече не можеха да отлагат момента; тя го притисна към себе си и го пое в себе си и стоновете им прераснаха във викове и времето спря.
Той вдигна ръка нагоре в полуздрача, раздвижи я, за да усети циркулиращия въздух, опита се да се отърси от спомена, но разбираше, че никога няма да може, никога няма да успее да преодолее пристрастеността си към ч’уанг чжу-чи.
И едва сега, на прага на съня, той разбра, че тъкмо този прозорец, леко открехнат, беше предизвикал неговото безпокойство и тревога. Той усети — усети — че се е случило нещо лошо, а също така разбра, че няма да му се размине срещата с приятелите и с враговете от миналото. Това начинание щеше да бъде много по-трудно, отколкото си го беше представял — и това разбра сега. Но каквито и опасности да го очакваха отсега нататък в Макао, Банкок или по реката, най-доброто, което можеше да направи за момента, беше да притвори временно тоя прозорец.
Нагласи вътрешния си часовник за събуждане в единайсет часа по обяд, скръсти ръце върху гърдите си и започна да брои от десет надолу. Беше дълбоко заспал още преди да стигне до четири.
УСЛОЖНЕНИЯТА
Събуди се пет минути преди единайсет и остана така, легнал на пода, загледан в пробягващите по тавана сенки от перките на вентилатора и с напрегнат слух. Като наследство от Лос Боксес Хатчър беше придобил изключително изострен слух: можеше да чуе дори пълзяща по пода хлебарка. Сега чу как отвън, в дъното на коридора, вратата на асансьора се отваря и затваря; чу шума от стъпките на двама души, минаващи но застлания с килим коридор, чу как вратата на съседната стая, с неговата, се отваря, суетня около гардероба, приглушените гласове при разговора с пиколото, затварянето на вратата.
Познаваше Слоун много добре. Той щеше да си поръча обяд — питие с лед от румсървиса, после щеше да вземе душ и едва тогава щеше да обяви пристигането си. Слоун много държеше на навиците си, особено на питието и душа.
Хатчър изчака, докато сервитьорът от румсървиса донесе поръчката, след това още малко, докато чуе шума от пуснатия душ, после стана, облече се, извади една връзка със специално изработени шнерцове и отключи вратата между двете стаи. Когато влезе, Слоун се намираше под душа в банята и си тананикаше.
Хатчър отиде до другия край на стаята и бръкна под възглавницата, извади оттам пистолета на Слоун, измъкна пълнителя и изкара патрона от цевта. Постави пистолета, 45 калибър, обратно на мястото му, прекоси отново стаята и застана пред вратата на банята. Изчака, докато Слоун свърши с душа си. Не след дълго набитият, широкоплещест мъж излезе оттам гол, бършейки усърдно косата си с хавлия. Запъти се бавно към леглото, продължавайки да си тананика някаква фалшива мелодия.
Хатчър побутна леко вратата на банята така, че тя издаде скърцащ звук.
Слоун реагира мигновено: направи крачка вдясно, след това в противоположната посока и накрая се хвърли на леглото към възглавницата.
— Късно, вече си мъртъв — прошепна прегракнало Хатчър.
