Слоун изпъхтя с облекчение и се смъкна на пода. Обърна поглед към Хатчър. Широката усмивка, която си беше негова запазена марка, разтегна широко устните му. Това изпълнение беше както навремето — старият познат гамбит, играта, която бяха играли години наред. Но и Слоун явно не беше загубил рефлекса към нея. Хатчър отдавна беше усвоил правилата на играта — никога да не оставя личните чувства да влияят на работата. Това притъпяваше способността за трезва преценка. В случая Хатчър искаше да му покаже, че ангажиментът към работата е над всичко, независимо от неговото отношение към Слоун. Това не означаваше, че Хатчър беше простил на Слоун, нито че си беше възвърнал доверието към него. Просто предателството беше на едно от първите места в списъка от непростими грехове в представите на Хатчър.
Хатчър се измъкна от сянката зад вратата, приближи се до Слоун и хвърли пълнителя и патрона на леглото.
— Не си така бърз, както навремето. Освен това колко пъти съм ти казвал да спреш да си пъхаш ютията под възглавницата. Все едно да криеш диамантена огърлица под дюшека. Всеки ще провери най-напред там.
Слоун зареди отново пистолета си и го пъхна обратно под възглавницата.
— Е, да де. Ама може заради тая логика точно там да не го търсят — каза той.
Слоун приключи с подсушаването на косата и уви хавлията около кръста си. После отиде до банята, върна се и застана на прага, разресвайки бавно късо подстриганата си коса.
— Имаме проблем, моето момче — каза той уж между другото, без да сваля усмивката от лицето си.
— Какъв проблем?
— Някой е наръгал с нож Уинди Портър по-предната нощ — обясни му делово Слоун. — Мъртъв е.
— Какво!
Слоун тръгна към масичката на румсървиса и продължи да говори. Стаята му беше обширна, с голямо легло, мебелировка от ратанова палма и тапети на цветя в пастелни тонове. Вазата с орхидеи на тоалетната масичка придаваше повече колоритност на обстановката. Терасата, обзаведена с фотьойли и масичка от бял камъшит, имаше изглед към реката. Вентилаторът на тавана раздвижваше въздуха, който по това време на деня вече ставаше влажен и горещ.
— Според информацията от полицията той се бил опитал да разтърве някакви, които се биели, ако въобще може да се вярва на полицията в Банкок.
— А какво всъщност се е случило — попита Хатчър с дрезгав глас.
— Не знам. Може и да е станало така, както те го обясняват. Надявам се, че ще науча всичко като отида там.
Слоун наля кафе в една чашка и напълни половин водна чаша с уиски. Пусна една бучка лед в уискито и подаде кафето на Хатчър.
— Къде са го намушкали? — понита Хатчър.
Слоун се замисли за момент и, без да изпуска усмивката от лицето си, каза:
— В гърлото. В основата на черепа.
— Чудесно — изръмжа Хатчър. — Класическо изпълнение от репертоара на триадите. Разтървавал някакъв бой, топки.
— Не ми се вярва Уайт Пам да имат нещо общо с това. Какъв интерес могат да имат? — попита Слоун, отпивайки от питието си.
— Откъде да знам? — отговори му Хатчър. — Идвам тук, за да търся Коуди, а ето че единственият човек, който държи следата, е мъртъв, и по всичко личи, че триадите са замесени в тая работа. Слушай, Хари, най-добре не си играй игрички с мен, предупредих те още на острова…
Усмивката на Слоун ое разтегна още повече.
— Ей, недей да развиваш чак такава параноя. Въобще нямаме основание да сме сигурни, че това е изпълнение на триадите… може да е само едно случайно съвпадение.
— В тоя бизнес няма случайни съвпадения.
— Добре де, но винаги има и изключения… — каза Слоун с пренебрежителен жест. — Единственото, в което съм сигурен, е, че само Портър е бил наясно каква е работата.
— Заловили ли са убиеца?
— Убийците — коригира го Слоун и поклати отрицателно глава.
— Има ли основания да се предполага, че Портър е проследявал Уол Пот, когато се е случило това? — попита Хатчър.
— Кой знае — каза Слоун и сви рамене. — Може да е изпуснал Уол Пот. Може Уол Пот да му е скроил тоя номер. Може пък Потър да е смятал тая нощ да се разтовари. — Слоун го погледна ухилен. — Така, както ми обясниха, бил е наръган, като се е опитвал да разтърве двама нехранимайковци и някаква проститутка, които се биели на един от каналите. Но доколкото мога да правя предположения, бих казал, да — сигурно е следял онова копеле, когато е станало това.
— А Уол Пот е бил забъркан в истории с триадата Уайт Пам.
— Така мислят и в имиграционната служба.
— Значи основният въпрос сега е дали тайландецът е все още жив? И дали е още на наша страна? — каза Хатчър. — А и дали въобще е бил на наша страна от самото начало? — Той се загледа навън, към пристанището. — И ти наричаш всичко това „проста работа“, а?
— Хайде, Хатчър, недей да правиш прибързани изводи. Просто имаме малка засечка в програмата.
— Имаме убит човек, това имаме, и освен него нямаме нищо друго. На мен ми се струва, че това е нещо повече от малка засечка.
— Глупости — каза Слоун, — толкова пъти сме изпадали в затруднено положение. Няма сега да зарежем работата заради смъртта на Потър, я?
— В затруднено положение си бил ти — каза Хатчър. — Аз бях в Лос Боксес.
Слоун въздъхна.
— Дай да запазим добрия тон — каза той все още усмихнат, все още с благодушната си физиономия — заради старото приятелство.
— Тоя номер със „старото приятелство“ вече се изтърка.
— Просто си вършех работата.
— Вършиш това, което ти кажат ония невестулки от подземието на Белия дом.
Слоун се наведе съвсем близо до лицето на Хатчър, шавайки с пръсти като фокусник, преди да изпълни номера си, със застинала, сякаш присадена с пластична операция усмивка на лицето.
— Това е моята работа — каза той мазно, но категорично.
Въпреки че усмивката не изчезна от лицето му и гласът му си остана спокоен, Слоун внезапно се почувства обезпокоен. През всичките години, когато бяха работили заедно, за него не беше необходимо да обяснява каквото и да било на Хатчър; той просто разясняваше задачата в общи щрихи и Хатчър инстинктивно схващаше програмата. Означаваше ли това сега, че Хатчър отхвърля изцяло начина на действие на тяхната служба? На Слоун това не му се беше случвало. Той предполагаше, че единствения проблем с Хатчър е чувството му, че е бил предаден.
Слоун, все още с усмивка на лицето, присви очи и каза спокойно:
— Ти да не ми пробутваш някаква идеология, а, момче? Направо си загубен, ако вземеш да се косиш за щяло и нещяло. Мислех те за по-твърд.
— Навремето наистина по-малко се тормозех над проблема за това, какви неща ми набиваш в главата. Освен това времената бяха по-други, тогава беше войната във…
Слоун отметна глава назад и се разсмя гръмогласно.
— Господи Боже мой, ами че то винаги има война някъде. Искаш война? Ами дявол да го вземе, имаме си Ливан, Израел, Иран, Никарагуа, Афганистан. Имаме си цял универсален магазин, натъпкан с войни, само си избери коя искаш.
Той си наля в чашата от силния скоч и пусна вътре една бучка лед.
— По дяволите, вършим това, което трябва да вършим, Хач. Всеки Божи ден имаме възможност да избираме между двете неща — да го свършим, или да не го вършим. Ако не си наясно с възможностите, ако
