някакъв мобилен военнопленнически лагер и че в него един от затворниците бил важна клечка, която може да е бил Коуди — възможно е да, е бил. Намерих двама от неговата ескадрила — единият смята, че Коуди е бил маниак на тема военна слава и почести, а другият мисли, че е бил свестен тип. Това е почти всичко, което научих. Много мътна работа.
— Но смяташ, че версията на Уол Пот може да е достоверна?
— Не съм казвал това. Всичко това е част от уравнението. Когато разбера кое е хикс, тогава ще ти кажа отговора.
Слоун се изхили.
— Избягваш излишни рискове, а? А защо? Ако аз не знам как се движат нещата, мога да си помисля, че вече ми нямаш доверие — каза той саркастично.
— Ами-и, че защо да ти нямам доверие, Хари? Че нали основното ти платежно средство е измамата? Убийствата и лъжите са ти професия. Нали вече ме изработи веднъж? Защо да ти нямам доверие?
Хатчър замълча и отпи голяма глътка кафе. Беше казал на Слоун само каквото трябваше. Беше премълчал някои неща, като например намерената на Мемориалната стена във Вашингтон записка за Поло от Джейми, който и да беше тоя Джейми. И споменаванего на Тай Хорс, което за Хатчър означаваше само едно — хероин. Деветдесет и девет процента чист китайски бял прах от Златния триъгълник37. Засега нямаше намерение да му казва за това. Слоун беше прекалено силно заинтересуван за причините, поради които евентуално на Коуди беше необходимо да се укрива. Това задейства всички видове предупредителни сигнали за опасност в съзнанието на Хатчър. Хатчър много добре си даваше сметка какво си мислеше Слоун в момента. Той разсъждаваше приблизително така: Ако Коуди в действителност се е накиснал в някаква воняща помия, най целесъобразно ще е да се приложи елиминиране. За Слоун елиминирането беше най-лесното разрешение за всеки проблем. Но никога не казваше това на глас. Той никога не изказваше мръсните думи гласно.
Слоун хвърли хавлията и започна да се облича.
— Отиваме в Банкок и ще видим какво можем да научим там — каза той, докато си нахлузваше някакви шорти в убит сивкав цвят и тениската.
Но смъртта на Портър и вероятното изчезване на Уол Пот даваха нова насока на мисията. Мислите на Хатчър вече течаха в друга посока, търсейки нови възможности за решение на проблема.
— Ще ти се обадя там след около един-два дена — каза той на Слоун. — Искам да проверя още някои неща тук.
— Като например?
— Ще ти обясня, като си ги изясня.
Слоун започна да си връзва врътовръзката. В тоя момент на вратата се почука.
— Господи, сега пък какво има! — каза Слоун.
ТРИАДИТЕ
Пред вратата стоеше висок мъж с изпъната стойка и извити нагоре, добре поддържани мустаци. Той беше облечен в бял ленен костюм със строги форми. „Хонконгско ченге“, помисли си Хатчър. Наистина имаше вид на такъв.
— Полковник Слоун? — попита той. Имаше такъв твърд британски акцент, че направо можеше да наточиш нож с него.
— Да?
— Сержант Варни, сър. Хонконгска полиция. — И той си показа удостоверението.
— За мен е удоволствие — каза Слоун с възможно най-дипломатичния си тон. — Заповядайте, влезте. С какво мога да ви бъда полезен?
Варни влезе в стаята с походка, с която би се явил на аудиенция при кралицата. Отправи една изкуствена усмивка към Хатчър.
— А вие сигурно сте мистър Хатчър — каза той и протегна ръка към него.
— Ъ-хъ — отвърна Хатчър и стисна протегнатата му ръка.
Варни се разходи до вратата към терасата, огледа пейзажа пред нея и се обърна към тях с ръце, скръстени зад гърба.
— Аз съм от Отдела за борба с триадите — каза той. След като нито Слоун, нито Хатчър му отговориха на това встъпление, той продължи нататък: — Нещата доста се промениха през последните шест-седем години. Надявам се, че бих могъл да ви предложа подкрепа, в случай че имате нужда. Случи се така, че мярнах вчера имената ви в нашия компютър.
— Компютър? — попита изненадано Хатчър.
— Ние извършваме компютърна проверка на списъците с пристигащите и заминаващите на летището. Рутинна процедура, нали знаете, опитваме се да държим под око по някакъв начин контролните входно- изходни пунктове. Тъкмо мислех да ви се обадя, когато се появи полковник Слоун, така че реших да се срещна едновременно с двама ви.
— Много учтиво от ваша страна, сержант — каза Хатчър. — Но нашата работа тук няма нищо общо с триадите.
— Да, сър, но като се имат предвид вашите предишни взаимоотношения със Силк Дрегънс и Уайт Пам, помислихме, че няма да е излишно да ви предложим помощ от страна на властите, както се казва.
— Аз лично не смятам, че ще имам нужда от това — каза Хатчър и погледна към Слоун. — Полковникът заминава днес, а аз смятам да напусна Хонконг утре или вдругиден.
— Да, сър, това е много добре — каза Варни. Той се запъна за момент, сякаш търсеше точните думи. Размърда си врата и присви рамене. Сержантът като че ли имаше повече тикове от някоя крастава кучка от Южна Джорджия. — Всъщност… мисля си, че не е лошо да ви посъветвам, сър… докато сте тук, се намирате в сериозна опасност. Бихме искали да знаете, че можете да разчитате на пълно съдействие и закрила от страна на органите на реда тук. Може би — той пак запъна за момент, присви устни и продължи, — може би бихте желали да ви осигурим охрана?
— Познавам града отлично — изръмжа Хатчър с пресипналия си шепот.
— Да, да, разбира се, но… Тук Хатчър го прекъсна.
— Вижте какво, сержант, не съм си имал никакво взимане-даване с Уайт Пам, а, доколкото знам, Силк Дрегънс отдавна вече не съществуват.
Тук Слоун се намеси енергично.
— Там е въпросът, Хач — Силк Дрегънс може и да ги няма, но Уайт Пам са нещо като… ъ-ъ… — Слоун се запъна за момент.
— Позволете аз да се намеся — включи се Варни. — След като Уайт Паудър Мама беше убит, Уайт Пам… ъ-ъ, как да кажа… приеха при себе си повечето от членовете на Силк Дрегънс. Стана нещо като сливане, ако разбирате какво имам предвид.
— Така ли? — каза Хатчър, все още слабо заинтересуван от темата. Той знаеше почти цялата история и беше водил битки със Силк Дрегънс още когато тоя Варни е подтичквал по училищното игрище за крикет.
— Знаете ли нещо за Толи Фонг? — небрежно го попита Варни.
— Толи Фонг? — повтори Хатчър, повдигайки учудено вежди, сякаш не разбираше за какво става въпрос.
— Баща му се казваше Лий Фонг.
За миг в съзнанието на Хатчър проблесна споменът от летището в Сингапур. 1975 г. Оттогава бяха изминали дванайсет години. Да, той познаваше Лий Фонг, и какво от това?
— Мислехме, че не е лошо да узнаете, че Толи Фонг е новият сан уонг на Уайт Пам — каза Варни с тържествуващ тон, изпъчи се и се усмихна глуповато. — Освен това — продължи той с нескрито задоволство — Джоу Лънг е негов пръв помощник тук, в Хонконг. Те още помнят…
„Значи така, замисли се Хатчър, престанал да слуша младото конте, с това кръгът се затваря…“
…Спускайки се откъм полупланинските райони на своите дребни, покрити с дълга козина кончета, монголците нахлуха в тия земи. С развяващи се гарвановочерни коси, сплетени отзад в тънки като миши опашки плитки, с брадати свирепи лица, с погледи, блеснали в опиумно опиянение, те посичаха и изгаряха
