полицията за случилото се с Потър и да намери Уол Пот до пристигането му в Банкок, така че сега нямаше нужда да мисли за това. Ако са изпуснали Уол Пот, Хатчър трябваше да изпробва други възможности. Но те бяха доста рисковани и свързани с много неизвестности. Въпросът, който стоеще пред него, беше: Дали да не зареже тая работа и да се върне в Джорджия? Неочаквано операцията но издирването на Коуди беше получила неприятен обрат, с все повече нарастващи трудности. Първо беше убит човек, а сега се намесваше и Отделът за борба с триадите на хонконгската полиция. „Посещението на вежливост“ от страна на Варни беше запалило още от червените лампички в главата на Хатчър. Това вече не беше обикновена операция за издирване. Ясно беше, че рисковете, които трябваше да поеме, съдържаха смъртоносна опасност за него.
Доверявайки се на разсъдъка си и на логиката, той успя бързо да конкретизира плана си за действие. Ако виетнамският лагер призрак, описан от Шварц, наистина беше съществувал, то имаше хора нагоре по реката, в земята Чин Чин, които щяха да знаят за него. Това означаваше, че той щеше да има нужда от помощта на Коуен. Хатчър реши да се свърже със стария си приятел, след което да изчака да разбере дали Флиткрафт е успял да изрови нещо интересно.
Той се загледа отново към връх Виктория, към дома на Коуен, и се замисли дали годините не бяха променили и него. Дали все още имаше същото влияние и мощ, както навремето, питаше се Хатчър. А какво ли ставаше с Дафни?
Дали все още можеше да има доверие на старите си приятели?
Той набра един номер, който все още помнеше наизуст след толкова години.
В слушалката се чу преправен писклив глас, който отговори на китайски:
— Джо сахи.
— Стиснато копеле — изръмжа Хатчър. — Толкова години минаха, а си все толкова стиснат, та не смееш да се изръсиш за секретарка. И не си мисли, че ще ме преметнеш с тоя фалшив китайски сопран.
Последва дълга пауза, след което слисан от изненада глас попита шепнешком:
— Кристиън?
— А-а. Не си ме забравил!
— Кристиън! — изкрещя Коуен. — Господи, бях чул че си убит.
— Така е, като вярваш на слухове.
— Боже Господи, не мога да повярвам. Тук ли си?
— Отсреща, на старото място.
— Защо говориш шепнешком, в опасност ли си? — попита Коуен с поверителен тон.
— Това е дълга история и… не, не съм в опасност… поне за момента.
— Тогава размърдай си задника и се качвай при мен… още сега! Господи, чакай да кажа на Тайъна. Не мога да повярвам, човече, направо не мога да повярвам! Хатчър се е върнал от оня свят!
Вълнението и радостта на Коуен изглеждаха искрени и Хатчър се почувства облекчен, след като приключи разговора. Дълбоко в себе си той чувстваше, че Коуен все още му беше истински приятел. Но това е Хонконг. Чувството за вярност и приятелството се променяха при всеки повей на вятъра.
Джоу Лънг никога не ставаше по-рано от обяд. Нощите си прекарваше в казино „Монитор“ или пък обикаляше заведенията. Ако на рулетката не му потръгнеше, той обикновено завършваше нощта в някой от многобройните публични домове в Макао. Лънг рядко си лягаше преди три-четири часа сутринта и рядко променяше режима си, освен ако не се налагаше да върши някаква работа.
Той живееше в една от новите многоетажни кооперации, които вече започваха да развалят общото впечатление от многовековната традиционна архитектура на Макао — малкия град на подстъпите към огромния Китай.
Лънг се размърда, пресегна ръка и докосна спящата до него жена. Това беше една русокоса красавица, която си беше хванал предната вечер във Файър Дък Клъб. Лънг харесваше жените гуай-ло, а пък тая беше по-страстна и по-дива от всички, които беше имал досега. Тя измърка и в просъница се обърна по гръб, а той се приближи, обърна се на една страна и се притисна към нея, прокарвайки ръката си върху тялото й под копринения чаршаф. Започна да я гали и да я разбужда.
В тоя момент телефонът иззвъня. Той се отдръпна раздразнено от жената и ядосано отговори на позвъняването.
— Хатчър е тук. В „Пининсюла“, стая 512 — каза мъжки глас на китайски.
Лънг подскочи и седна в леглото.
— Да няма някаква грешка? — гласът му звучеше нервно и припряно.
— Няма грешка. Хатчър е.
— Още ли е там?
— Хай, но кой го знае докога ще стои вътре.
— Мем гой — каза Лънг и затвори. Пулсът му се беше ускорил. Много отдавна Лънг се беше простил с надеждата, че ще може да отмъсти на Хатчър за убийството на партньорите му. Самият Толи Фонг се беше заклел да убие Хатчър, а тъй като Фонг беше неговият бос, възможността за лично отмъщение доста беше намаляла. Той легна отново но гръб на леглото и се загледа в тавана, усмихвайки се самодоволно, защото в момента Толи Фонг отсъстваше от града. „Как хубаво се урежда работата, мислеше си Лънг, ще си оправи сметките с тоя гуай-ло, преди Фонг да се е върнал.“ Иначе Толи Фонг щеше да държи да извърши екзекуцията лично.
В тоя момент момичето се разбуди и реши да продължи любовната игра. Тя беше очарована от зеления кинжал, татуиран на ръката му под лакътя, мускулестото му тяло я възбуждаше, а отчаяните му опити да говори английски тя намираше за доста чаровни. Като преживяване това беше нещо ново за нея — да прави любов с мъж, чиято култура й беше съвършено непозната. Отначало тя беше изплашена от грубите му обноски, страхуваше се, че той би могъл да прави секс според някакъв странен ориенталски обичай, което да й причини болка. Но се оказа, че това беше едно от най-приятните сексуални усещания в живота й. Тя се обърна по корем и започна да гали бедрото му от вътрешната сграна.
Той я шляина но дупето и каза на английски:
— Ще правим пак друг път. Сега аз прави бизнес.
След като я изпрати, Лънг си взе леденостуден душ. Избърса се с хавлията, отвори един сандък, поставен в ъгъла на спалнята, и измъкна оттам дълга тясна кама в ножница от телешки бокс. Привърза ножницата за лявата си ръка под лакътя, точно върху татуировката, след което облече традиционото китайско облекло, носено от работниците — черни сатенени панталони и риза с широки ръкави. Огледа се в огледалото, за да оправи външния си вид и в този момент съзря дървения кръг за забиване на стрелички на стената зад себе си Лънг скръсти ръце на гърдите си, после внезапно се обърна, дясната му ръка се плъзна надолу, мигновено измъкна камата и с камшичен удар я запрати към отсрещната стена. Лъскавото острие проблясна под лъчите на утринното слънце и в следващия миг се заби точно в средата на дървения кръг. Остана да стърчи там с вибрираща от удара дръжка.
Лънг се ухили самодоволно и изсумтя. Как го казваше тоя гуай-ло? Чрез тренировки към съвършенство, а?
Хатчър беше изпратил основния си багаж направо за Банкок, така че при себе си имаше само една пътна чанта с тоалетни принадлежности, една риза и бельо за подмяна, и куфарчето с фотографските принадлежности. Взе ги и двете на излизане от стаята. Първо мина през специализираното магазинче за алкохолни напитки на партерния етаж на хотела и купи бутилка вино „Лафит Ротшилд“, реколта 1972 г., която изглеждаше подходяща за случая. След като излезе от хотела, той зави покрай него и тръгна но Натан стрийт, като зяпаше непрекъснато по витрините на магазините, оглеждайки в тях улицата зад себе си. Тъкмо когато стигна Каулуун Парк, на триста-четиристотин метра от хотела, той съзря колата.
Двама човека. Единият в колата, другият на страничната й стъпенка. Единият азиатец, другият бял. В продължение на неколкостотин метра спираха два пъти. Много добре.
Хатчър беше сигурен, че това са хора на Варни и подозренията му към хонконгското ченге се засилиха още повече. Възможно беше наистина компютърът да им беше изкарал името на Хатчър. Но след толкова години оттогава, просто не виждаше причина те да проявяват толкова голям интерес към него. Ченгетата по цял свят бяха претрупани с работа. Това предложение „да му осигурят защита“, без той да е търсил
