не си направил избора си, тогава направи го най-сетне. Нямаш време във всеки момент да разсъждаваш — това е най-лесният начин да те убият. Имаш на разположение само инстинктите и рефлексите си. Ако ти не го направиш, те ще го направят. Някога да съм ти казвал нещо по-различно? Ти самият някога съмнявал ли си се в това?
— Цялата ми шибана кариера е под съмнение — каза Хатчър. — Не мога дори да обясня на хората какво съм вършил във Виетнам.
Слоун се захили и го запита:
— А, това ли било, искал си да издадеш мемоари за войната, а?
— Проблемът е в това, че шестнайсет-седемнайсет го дини от живота ми са отидоха нахалост, все едно никога не ги е имало.
— Ти си си наумил, че аз съм те предал и това замъглява способността ти за преценка — каза меко Слоун.
В тона му се появиха нотки на съчувствие. Слоун беше програмиран за всякакви случаи. Натискаш едно копче — получаваш съчувствие. Натискаш друго — представя ти се пиеса на тема патриотичен ентусиазъм. Натискаш трето — започваш да слушаш галещи ухото медени слова. Хатчър си спомни първата им среща в салона за специални гости на „Оксидентал Рестърънт“ във Вашингтон, където Слоун, както винаги самоуверен и с бащински тон, му изложи своето житейско и професионално кредо, описвайки „Шедоу бригейд“32 като „златен шанс, възможност да служиш на Родината си, да направиш за нея нещо, от което тя има нужда, място, където имаш свобода на мислене и на действие, която не ти се предоставя в другите секретни служби“. Ни най-малък намек тогава, че „тая секретна служба“ не прави никакви официални отчети за дейността си, че е основана тайно и дори официално не съществува. Хатчър, зелен хлапак току-що излязъл от Академията, чертаещ розови планове за бъдещето си, беше замаян, поразен и зашеметен от тия бляскави перспективи. Прие всичко на доверие, без да задава каквито и да било въироси. Обядът в оня ресторант промени завинаги живота на Хатчър.
— Това беше нещо повече от предателство. Хари. Ти беше мой наставник в живота, дявол да го вземе. Ти нагласи цялата работа. Ти беше направил сценария за оная операция, а аз чаках с ококорени очи помощ от теб. — Хатчър спря да говори за момент и си наля чаша кафе. — През всичките тия години в Лос Боксес мислех единствено за това, как ме захвърли на кучетата заради някакъв непрокоисаник от Държавния департамент. Аз не карах просто служба. Аз ти вярвах изцяло, Хари, а ти ме хвърли за храна на чакалите. И сега продължаваш да действаш така.
— Още малко и от устата ти ще запърхат ангелчета — изхили се Слоун и поклати глава. — Добре де, ти как предлагаш да действаме? Да дадем на съд речните пирати, че са снабдявали нашите момчета в Сайгон с наркотици, а? Да оставим нашите предатели да танцуват върху гробовете ни? Да се помирим с триадите? Абсолютни глупости. Чуй ме да ти кажа само едно нещо, моето момче. Усвоихме всичките тия трикове от мръсните войни. И това ще правим отсега нататък — мръсни войни. Е, не можеш да спечелиш една мръсна война по правилата за бой на маркиз Куинсбъри33, нали? Риташ задници и удряш под кръста, нали?
— Както действат ония в Бразилия и Аржентина, а?
Слоун въздъхна.
— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Хач? Опитваш се да съвместиш войната и морала. А те са абсолютно несъвместими. Ако армията беше водила войната във Виетнам по начина, по който ние я водихме, нямаше да ни изритат задниците оттам и на теб ти е ясно това. Ние се научихме как да се бием с враговете си от самите тях. Войникът няма нужда от униформа или от медали — единственото, от което има нужда, е волята за победа. Повтарям ти го отново: ако ти не го направиш, ще го направят на теб. Това е основното правило, според Хари Слоун, и благодарение на него съм се опазил жив толкова време, а и ти също. Просто прекалено много мислиш, Хач. Колко пъти съм ти казвал, че тоя, дето прекалено много разсъждава, умира.
— Хари, ти си нагледен пример, че има хора, които говорят по-бързо, отколкото мислят.
— Добре бе, приятел, ама когато ти заклещят задника натясно, по-добре първо да действаш, а после да мислиш, иначе с тебе е свършено.
Но явно беше, че Хатчъровата преоценка на бригадата и нейните действия доста е обезпокоила Слоун, защото той отново се върна към темата.
— Просто действаш по задачата и това е всичко — каза Слоун и сви рамене. — Защо е необходимо да агонизираш с безкрайни размисли. Не е необходимо ти да правиш моралния избор, той вече е направен от други вместо теб.
— Може пък точно в това да е проблемът. Може би пък аз трябва да реша. Може би аз съм този, който трябва да тегли чертата за равносметка.
— Ха! — каза възбудено Слоун. — На кого ги говориш тия, на стария Хари. Май ми пробутваш някакви идеологии, а? И то преди обяда! Само едно нещо ще ти кажа — ние никога не сме извършили нещо, което не е било правилно. Ако искаш да търсиш кусури на методите на действие, на процедурите, на каквото си щеш, това си е твой проблем. Само недей да ми скапваш хубавата сутрин с шибани идеологии, недей да ми вдигаш лозунги и плакати. Моята идеология е действителността, а действителността е една — ние срещу тях. Ти и аз, ние никога не губим, приятел, тая дума я няма в нашия речник.
— Ти правиш моралния избор, ами това правя и аз. Времената се менят…
— Именно! Именно! — прекъсна го Слоун. В очите му пробляснаха искри и ентусиазмът отново го облада.
— Времената, нашето време. Нямаш възможност за морален избор при воденето на война, Хач, имаш възможност само да победиш или да загубиш. Бог и Родина! Всичко останало са празни приказки.
— Но ние си имаме наши закони, Хари.
— Да, добре.
— Все пак тук не става въпрос за Бог и Родина, както ти ми теоретизираш. Става въпрос за теб и мен. Гледай да не ти се случи още веднъж да ми забиваш нож в гърба. Само ако се опиташ, ще…
— Знам! — Слоун се наведе съвсем близо до лицето му, усмивката му се разтегли още повече, в сивите му очи още проблясваха искрици. — Ще ме пратиш за храна на рибите.
Нямаше никакъв смисъл да продължават да говорят на тая тема. Хатчър разбираше, че само си хаби думите на вятъра. Слоун беше човек, който не можеш нито да засегнеш, нито да обидиш, човек убеден, че това, което върши, е правилно, необходимо и оправдано от морална гледна точка.
— Забрави тоя разговор — каза спокойно Хатчър. — Все пак не съм дошъл тук да ти правя услуга на теб. Дошъл съм да намеря Коуди.
Слоун кимна и усмивката му придоби кисел оттенък.
— Добре де, по тоя въпрос сме се изяснили. Какво успя да разбереш досега? — попита го той. — Добре поразигра моите момчета.
Още преди Хатчър да успее да отговори, телефонът иззвъня. Слоун извърна поглед към него.
— Какво ли има пък сега? — каза той. Прекоси стаята, вдигна слушалката и заговори с гръб към Хатчър. Косата му беше още мокра от душа и по гърба му проблясваха неизсъхнали капчици вода. Телефонът беше включен в малък, преносим скремблър34, на който светеше червена лампичка, сигнализираща, че е включен.
— Слоун — каза той любезно. 812424. Казвай момче. Казвай… Окей, чисто е, скремблърът е включен, какво има? Какво? Какво! Господи, кога? Господи, Сниърс, че нали имаше десетина човека охрана!… Знам какво съм казал… Не, не прави това. Предполагам, че вестниците ще разтръбят… Разбирам. Ъ-хъ… ъ-хъ… Не, придържай се към официалната версия. Подайте случая на, ФБР, те да се занимават с него… Не, не ЦРУ, дръж ги настрана от това… Чакай малко, чакай да помисля…
Той се обърна към Хатчър, извъртя очи и поклати отчаяно глава. Лицето му беше почервеняло, макар че запазваше контрол над гласа си.
— Никакви снимки на Козомил — каза той в слушалката. — Не го изваждайте още на показ. Пусни на вестникарите версията, че той се укрива някъде извън Америка… ъ-ъ… да речем на Хаваите… Не, на Биг Айлънд, Хаваите са твърде малки, да… Точно така, нека да се поразтичат нататък седмица-две да го търсят… Чудесно. Благодаря ти, Спиърс. Ако временно се покрия някъде, свържи се с Флиткрафт, той може да ме открие по всяко време. — Слоун бавно затвори телефона.
