— Отлично, сър. И данните от гласовия анализатор съответстват. Полковник Слоун каза да го чакате в Хонконг. Ще пристигне няколко часа след вас. Имате резервирани съседни стаи в хотел „Пининсюла“, той ще ви потърси там след около десет часа, нещо да предам?
— Това ли е всичко?
— Това е всичко, сър.
— Благодаря, сержант — каза Хатчър и затвори. „Дявол да го вземе, помисли си той, Слоун ги държи много изкъсо с дисциплината. За какво ли по дяволите може да е всичко това?“
За Хатчър хотел „Пининсюла“ означаваше „Хонконг“. Той се издигаше като сигнален фар на края на Каулуун, обърнат с фасадата си към фериботния терминал „Стар Фери“, който превозваше пътници към Ситито на остров Хонконг. Пред входа му имаше опашка от лимузини „Ролс Ройс“, очакващи да обслужат гостите, подир която следваше също такава опашка от рикши. Разпоредителят на рецепцията беше дребничък, мазен азиатец, облечен в тъмен костюм с двуредно сако; възрастният портиер носеше традиционния чионгсам от копринен брокат. В ъгъла на фоайето една блондинка, приличаща на шведка, свиреше китайски мелодии на швейцарска арфа за тия, които се прибираха късно или ставаха рано. Това наистина беше един от най-изисканите хотели в света, място, където по неповторим начин се съчетаваха културите на Изтока и Запада. С гостите се отнасяха като с кралски особи.
Когато той се качи в стаята си, навън вече беше завалял дъжд. Пиколото остави куфара му, включи вентилатора на тавана, пусна телевизора, изчезна за няколко минути и след това се върна с една кофичка лед.
— Мем гой — каза Хатчър, с което му благодари и му пъхна пет хонконгски долара в ръката.
След като пиколото излезе, Хатчър изключи телевизора, дръпна плъзгащата се врата и излезе на терасата. Беше спал съвсем малко през последните три дни и затова остана на полъха на хладния дъждовен бриз, за да се поосвежи, докато гледаше как изгряващото слънце прогонва дъждовните облаци, надвиснали над залива. Те бяха преминали вече над острова, оставяйки зад себе си ясно небе и блестящите като скъпоценни камъни върхове на небостъргачите, облицовани в стъкло. Над всичко се извисяваше планината Виктория.
Хатчър си поръча закуска и накара да му сервират на масичката на терасата. Докато се хранеше, наблюдаваше речните корабчета, които влизаха и излизаха от пристанището, „Стар Фери“, който сновеше до острова и обратно, и електрическата железница, която се издигаше по единия от склоновете на планината.
Отпусна се в лека дрямка. Но преумората му попречи да заспи и той остана в някакво полубудно състояние. Без самият той да разбере защо, мислите му се върнаха към една безлунна нощ преди десет години, към електрическия влак в тъмната нощ, издигащ се нагоре по склоновете на планината сред смокиновите дървета, покрай разкошните вили на богаташи. Към тъмната фигура на Харлайн, очакващ го горе с присветваща цигара, забодена в разтеглената в постоянна усмивка уста. Хатчър го води към отвесните канари с внушителна гледка към града далече долу; Харлайн нетърпеливо му протяга ръка и почти го опръсква със слюнка, докато произнася с едва забележимия си британски акцент в тъмнината: „Хубаво е, когато си имаш работа с хора, на които можеш да имаш доверие, приятел.“ Тогава Хатчър изпуска плика, навежда се да го вземе, сграбчва англичанина през коленете като на състезание по борба и го прехвърля назад през рамо долу, в празното пространство, простиращо се на четиристотин фута под тях. Последният му спомен от този епизод беше ужасеният писък на англичанина, изгубил се някъде надолу в тъмнината.
Хатчър потрепери, разбуди се напълно и остана загледан във върха на планината пред него. Десет години! Откъде по дяволите се изниза тоя спомен?! Всичко отминало е вече история, ти никога не поглеждаш назад, не мислиш за минали неща, никога не се връщаш там, където си бил, освен ако работата не го изисква. А и когато това се наложи, действаш според старите инстинкти, прищракванията; подсъзнанието ти подсказва как да реагираш в дадената обстановка, за да запазиш живота си. А сега, изведнъж, ето че това се случи. Споменът долетя, носен от алфа-вълните на мозъка му и прогони спокойствието му. Изведнъж той осъзна, че се опитва да проумее защо трябваше да убие Харлайн. Слоун никога не му беше казвал, а и той не го беше питал.
„Това е заповед. Ти си войник и вършиш това, което е работа на войниците. Войниците не задават въпроси.“ Така му беше отговорил Слоун, когато той за първи път зададе въпроса „защо“. И сега, за първи път, откакто познаваше Слоун, той се замисли над всичко това. Един войник без униформа, без разпознавателни знаци, без документи и без самоличност. Що за войник беше това, по дяволите? И ето, сега той се беше върнал по старите места и всички съмнения около Слоун го затерзаха отново.
Отвън на острова няколко качулати ястреба, които се бяха спуснали ниско, за да се скрият от дъжда в клоните на дърветата, разпериха дългите си по два фута криле и се зареяха нагоре във висините. Векове наред те гнездяха високо горе в планината, допускайки в съседство единствено богатите тайпанове — тези, които ръководеха деловия живот тук. Домовете им бяха пръснати по стръмните планински склонове като малки фортове. Под тях се простираше Ситито, сърцето на деловия живот на Хонконг, царството на китайски гангстери, банкери и тайпанове, където се създаваха династии, градяха се и се сгромолясваха империи, където всевластен господар беше златото и единственият общоприет морал беше законът на парите.
„Град, основан от контрабандисти и пирати, мислеше си Хатчър. Единственото нещо, което се променя тук, са датите на календара.“
И, мислейки си за пиратите, спомените отново нахлуха в съзнанието на Хатчър, насочвайки го този път към мисълта за Коуен. Това беше един щастлив спомен.
Мисълта за Коуен караше Хатчър да се чувства добре, защото Роб Коуен беше една от тези личности, които създаваха представата за екзотичната неповторимост на Ориента. Той беше изселник от Америка, станал легенда в Хонконг. Хатчър беше един от малцината, които знаеха цялата история. Те бяха близки и доверени приятели, въпреки че от няколко години не се бяха виждали или чували.
Преди десет години, когато се срещнаха за първи път, Коуен беше известен с прозвището „Господарят на притоците от Макао“. Доста особено беше това негово господство — той просто купуваше контрабандни стоки със замаха на Ротшилд и прекарваше контрабандно корабни товари през митническите пунктове на Хонконг по няколко пъти на седмица, проявявайки изобретателност, достойна за китайски военачалник.
По това време Коуен беше станал известен като белия Тсу Фи на реките, макар че тогава Хатчър все още не знаеше какво означава това. Хатчър знаеше само, че ако човек иска да проникне в най-грижливо пазените тайни на Хонконг, трябваше да потърси тъкмо този дребничък, жилав евреин с бостънски акцент и рядка брада, който се обличаше в китайски дрехи, говореше три различни диалекта, контролираше търговията по реките и се беше превърнал в една от най-мистериозните и всяващи страх личности в Хонконг.
Преди да се срещнат, Хатчър беше слушал много истории за Коуен — слухове, измислици, лъжи — всичките неверни, но и всичките, в една или друга степен, съдържащи истина. Но пълната истина беше много далеч от това, което бяха измислили всички неприятели и клеветници на Коуен. С годините, през които Коуен и Хатчър постепенно се превърнаха от предпазливи противници в близки приятели, у Хатчър се породи безрезервно доверие към легендарния комбинатор. И постепенно, с течение на времето, той успя да отсее истините от лъжите и да сглоби от отделните фрагменти историята на неговия живот…
…Тогава, през 1975 г., офисът на Коуен се състоеше от две мрачни, прашни помещения, разположени над един салон за акунунктура на многолюдната Кет стрийт. Това бяха една стая и миниатюрно преддверие с два неудобни стола. И вътре беше много горещо. Нямаше климатична инсталация, а вентилаторът на тавана изглеждаше така, сякаш беше спрял да работи още по времето на втората династия.
— Мистър Хатчър? Влизайте! — каза Коуен с акцент, в който имаше елементи както от бостънското и британското произношение, така и напевен южнокитайски.
За да го види, Хатчър трябваше напрегнато да се взре през циркулиращия във въздуха прахоляк, осветен от нахлуващите през прозорците слънчеви лъчи. Коуен седеше на един стол с вертикална облегалка в огряната от слънцето част на помещението. Тогава изведнъж Хатчър си спомни, че го беше виждал.
— Срещали сме се и преди — каза той, протягайки ръка.
— Точно така — отвърна Коуен, отвръщайки със сърдечно ръкостискане. — Преди две години в Бейджянг, в земите Чин Чин.
