— И колкото той да успее да се измъкне от машината? — прошепна Хатчър.
— Мърф?
— Да.
Шварц сви рамене.
— Може би, предполагам. Не съм съгласен с Фрейзър… идеята, че Коуди би могъл да се измъкне от самолета не е налудничава.
Хатчър се съсредоточи за известно време върху супата си, после го попита шепнешком:
— Как прие това приятелката му?
— С непроницаемо изражение, както правят всички държанки. И в това отношение Хю не е съвсем прав. Всъщност проблемът се състои в това, че Коуди не обичаше Фрейзър. Или пък може би усещаше, че Фрейзър не го обича. Но, както и да е, Коуди никога не канеше Фрейзър при себе си.
— А останалите, канеше ли ви?
Шварц кимна.
— Дявол да го вземе, ходех там всеки път, когато имаше поканени, и тя готвеше нещо за нас. Виетнамски боклуци, ама бяха страхотни.
— Говори ли ти нещо израза „Тай Хорс“? — попита го Хатчър.
— Имаш предвид хероин?
— Нищо друго ли не ти говори?
— Не. А какво трябва…
— Имаше ли Коуди проблеми с наркотиците? Шварц изглеждаше шокиран.
— Сигурно се шегуваш. Мърф Коуди? Че Коуди дори не пушеше. Накъде биеш с тоя въпрос?
— Наникъде, просто опипвам всички възможности.
Въпросите за Тай Хорс и наркотиците бяха обезпокоили Шварц и го накараха изведнъж да стане по- предпазлив.
Хатчър бързо смени темата.
— Разкажи ми нещо повече за момичето.
Шварц се поколеба, все още изпълнен с подозрения, но нескриваното уважение, което изпитваше към Коуди, надделя. Той отново се отпусна.
— Знаеш ли, колкото и странно да звучи, струва ми се, че Коуди беше влюбен в Пай.
— Пай?
— Да. Мисля, че каквото и да е било това, той се гордееше с нея, приятно му беше да го виждат с нея.
Той замълча някак особено за минута-две, отпивайки от бирата си, после каза:
— Знаеш ли, мен ме свалиха три седмици по-късно. Точно… северно от Бинх Тхуи. Първите четири-пет месеца бях военнопленник — бяхме все по транзитни лагери. Просто, нали знаеш, сякаш им правеше удоволствие да ни местят насам-натам. Най-накрая ни отведоха в Ханой. Както и да е, та чух слухове за оня лагер някъде из Лаос. Било нещо като подвижен затвор, нали знаеш, и се предполагаше, че в него държат все важни клечки.
— Какви са тия важни клечки?
— Ами такива, важни клечки. За тях се разправяше какво ли не. Нали знаеш, като тръгне веднъж един слух, после как се раздува. Но както и да е, та докато не ни преместиха на север, постоянно слушах все за тоя лагер. Наричаха го, ъ-ъ, Хюи-куи, лагера призрак, предполагам защото… постоянно ту се появяваше някъде, ту изчезваше.
— За тях не беше необичайно да местят лагерите си насам-натам.
— Знам. Досега не ми беше минавала тая мисъл, винаги съм си мислел, че е загинал, но сега като си помисля, възможно е важната птица там да е бил Мърф.
— Ще ми направиш ли една услуга, а, капитане? Трай си за това, което говорихме. Ако Коуди е жив, дай ми шанс да го намеря.
Шварц изгледа съсредоточено Хатчър и после бавно кимна.
— Той го заслужава.
Мислите на Хатчър се върнаха към държанката.
— На теб харесваше ли ти неговото момиче? — попита Хатчър.
— Майтапиш ли се? Че пред нея Натали Ууд прилича на баба Цоцолана. — Шварц замълча за момент, после каза: — Искаш ли да я видиш? Имам нейна снимка в албума си.
По пътя към летището пулсът на Хатчър започна да се ускорява, нервите му се напрегнаха. Само преди четирийсет и осем часа идеята, че Мърф Коуди може да е жив, му изглеждаше като нелепа шега. Сега, след всичко това, в главата му се беше породил един въпрос. Когато Хатчър беше изучавал криминално разследване, Слоун, неговият наставник, веднъж му беше казал: „Не вярвай на писмените показания. Когато излагат нещо писмено, хората се стремят да се представят в добра светлина.“
На него му бяха необходими четирийсет и осем часа, за да провери тази теория, но беше доволен, че е успял. Той си помисли за тримата мъже, с които беше разговарял; всеки от тях имаше различна представа за Коуди, всеки от тях беше повлиян по различен начин от собствената си роля в събитията през онзи съдбовен ден, когато Мърфи Коуди беше изчезнал.
За Шварц Коуди беше герой, принуден да върши мръсна работа; за Фрейзър — маниак военнолюбец; за Симънс — преследващ го дух, чийто леденостуден юмрук беше стиснал сърцето му в мъртва хватка. Според Фрейзър беше невъзможно Коуди да се е измъкнал от разбития си самолет; според Шварц това беше в определена стенен вероятно; според Симънс това си беше самата реалност.
Освен това се появиха и показанията на Шварц за този лагер призрак, Хюи-куи. Дали това беше причината, поради която Коуди не се беше появил досега на бял свят? Дали е бил военнопленник през всичките тия години? И ако е така, как все пак е успял да се измъкне?
Имаше и нещо друго, което тормозеше съзнанието на Хатчър. Ако Мърфи Коуди беше загинал, как тогава Уол Пот, тайландецът, беше попаднал на неговото име? Уол Пот трябваше да отговаря на доста въпроси.
Само но един пункт мненията на Фрейзър и на Шварц съвпадаха — тая Пай, държанката на Коуди, е била нещо изключително. Като гледаше фотографията, която Шварц му беше дал, и Хатчър трябваше да се съгласи с това. Това беше цветна снимка, избеляла и с изпооръфани краища. На нея Коуди стоеше пред къщичката си с бамбуков покрив, обгърнал с ръка дребничка красавица с бадемов цвят на кожата, леко отворила уста, отправила мистичен поглед към обектива. На външен вид приличаше по-скоро на дете. Но докато тялото й беше съвсем като на деге, от очите й се излъчваше някаква вглъбена мъдрост, съвсем неприсъща за възрастта й. Хатчър се загледа в тези очи и те сякаш оживяха, дори му се стори, че примигват. После прибра снимката обратно в портфейла си.
Той погледна часовника си. След дванайсет часа щеше да бъде в Банкок. Надяваше се, че Уинди Портър ще даде отговор на много от въпросите, които възникнаха. Хатчър нямаше как да разбере, че в почти същия момент Уинди Портър умираше в тъмните води на Клонг Пхадунг, на четири хиляди мили оттук.
КНИГА ВТОРА
Един истински мъж, тръгнал напред с увереност в правотата си, е непобедим.
ЩЪРКЕЛЪТ
Краката на щъркела от колената до петите бях дълги четири фута. Той се поклащаше ритмично сред
