загинали.
— Знам, бях там.
— Трябва да е било ужасно — каза тя и после бързо добави: — След десет минути пристига Албърт да откара Шефа у дома. Ще се срещнем на терасата след като си тръгне.
Тя рязко се извърна и си проправи път сред тълпата подлизурковци.
Внезапно се озовах сам и загледан в Сам Дънлийви в другия край на стаята. Запътих се към него през тълпата, улавяйки откъслеци от разговорите около себе си. Жените цвърчаха като врабчета, докато мъжете звучаха повече като тръбящи слонове. Дънлийви изглеждаше облекчен при вида ми.
— Тук е много горещо. Да излезем на терасата да глътнем малко въздух — предложи ми той.
Мълнии прорязваха облаците на юг от града, а вятърът караше крехките стъкла до вратата да дрънчат.
— Уговорката ни за утре по обед още ли е в сила? — запитах аз, за да има с какво да започнем разговора.
— Искрено се надявам — каза той. — Чух за онова момче Лукатис. Дяволска работа.
— Да — казах аз. — Голям удар за сестра му.
— Мислите ли, че това има някаква връзка с останалите смъртни случаи?
— Не бих могъл да знам. Тялото е изплавало на юг оттук. Там ще направят и аутопсията.
— Разбирам. Вижте, искам да знаете, че всяка помощ, която ни окажете в разчистването на този хаос тук, ще бъде оценена по подобаващ начин. Нещата така са се разбързали, че едва смогваме да се задържим в руслото им.
— Да — казах аз, — темпото наистина е зашеметяващо.
— Предполагам, че сте свикнали с тия неща.
— Не съвсем. Убийството винаги е гадно нещо, без значение къде се е случило или коя е жертвата му.
— Да, предполагам. Така или иначе, ако ви потрябва каквато и да било помощ от мен, само кажете.
— Благодаря — казах аз. Изчаках една прилична пауза и запитах: — Познавате ли Талиани? — Опитах се да прозвуча небрежно.
— Да. Но като Франк Търнър.
— Бяхте ли близки?
— Ни най-малко. Два пъти съм се срещал с Търнър, за да му окажа помощ да се ориентира в обстановката, но това беше преди доста време.
— И да го премерите? — предположих аз.
Той ме вгледа втренчено няколко секунди, после бавно кимна.
— И това.
— Значи го познавахте лично?
— Не съвсем; контактите ни бяха само делови. Откакто се е нанесъл в града, не съм го виждал, за да разговаряме.
— И кога беше това?
— Не мога да ви кажа с точност. Някъде преди три години.
— Тук в Дюнтаун ли се срещнахте?
Той кимна.
— Първият път трябваше да се срещнем в стария хотел Бийч, но това не го устрои, така че се прехвърлихме на яхтата на Чарлз Сийборн. Вторият път вече бе докарал и собствената си яхта.
— За какво разговаряхте?
— За перспективни идеи, и други финансови проекти. По-късно той ни представи на… — той помаха с ръка във въздуха — … някои други…
— Брониката, Чевос — подсказах аз.
— Да, само че не под тези имена. Не забравяйте, че той дойде с много високи препоръки. И всички на името на Франк Търнър.
— И вие нито за момент не заподозряхте кой е той всъщност?
Лицето му помрачня.
— Разбира се, че не. — Тонът му преливаше от негодование, но той бързо го потисна. — Вижте, — продължи той, — тук даваме мило за драго за инвестиции. Очевидно беше, че пистата ще промени нещата, а Търнър сипеше сияйни перспективи. Беше настроен за бизнес. Идеите му за инвестиции бяха чудесни. Нямахме никакви причини да изпитваме каквито и да било съмнения към него.
— Не ви обвинявам в нищо — казах аз.
— Знам. Исках само да разберете, че всичко това е съвсем ново и непознато за нас. В най-лошия случай вината би могла да бъде нашата наивност.
Бабс Томас се появи на прага и затропа капризно с краче.
— Празненството е вътре — заяви категорично тя. — Вие двамата можете да обсъждате футбола или каквото намерите за интересно, някой друг път. Търсят те по телефона, Сам. Мисля, че е Чарли. Можеш да разговаряш от спалнята.
— По дяволите! — изруга Дънлийви. — Съжалявам. Ще трябва да довършим разговора си утре на обяд.
— Само още едно нещо — вдигнах ръка аз. — Случайно да си спомняте датата на първото пристигане на Талиани в града?
Той се замисли няколко секунди, после извади визитна картичка и надраска телефонен номер на гърба й.
— Не, но аз си пазя старите бележници за делови срещи каза той. — Заповядайте номера ми. Позвънете ми някъде към осем без четвърт и ще ви кажа точната дата. Само не го отлагайте за след осем, защото можете да нямате късмет. По това време обикновено ми звъни Дъч Моорхед, разговаряме веднъж седмично, държи ме в течение. Много е пунктуален и понякога се е случвало да говорим повече от час.
Благодарих му, пъхнах картичката в джоба и се върнахме в апартамента. Докато Дънлийви бързаше да отговори на повикването по телефона, Стоунуол Титан се материализира иззад една гигантска саксия с цветя.
— Здравей, войниче — каза той. — Не изтърваш нищо, нали? Винаги си там, където най-малко те очакват.
— Тъкмо си мислех същото нещо и за вас — отвърнах.
Титан ме загледа; искрящите наоколо свещи припламнаха в очите му.
— Пак не се сдържа и вдигна още шум, нали, синко?
— Какво имате предвид?
— Имам предвид разговора ти с Хари на хиподрума. Беше дяволски глупаво от твоя страна.
— Крайно време беше някой да го посвети в това, което става.
— Ти си един черен гологан, войниче — изръмжа той. — Щръкна тук само преди четири дни и ето вече имаме дванайсет неразкрити убийства.
Той яростно замахна с бастуна си към саксията.
— От четиридесет години, откакто съм в този щат, не съм имал и две неразкрити убийства. А сега имам дванайсет!
Дънлийви излезе от спалнята, извини се пред домакинята и хукна да чака седмичното обаждане на Дъч, като ни помаха на излизане. Беше седем и петнайсет. След още половин час можехме да си тръгваме всички.
— Пак ще ти го повторя — казах аз. — Не аз съм причината за тези убийства и убийството не спада към моя занаят. Не за това съм дошъл тук и не за това стоя тук.
— Аз имам предвид, че като цяло не съм имал дванайсет неразкрити убийства откакто съм шериф тук — каза той, пропускайки покрай ушите си коментарите ми. — Разбираш ли грижата ми сега, че за четири дни имаме дванайсет убийства?
— Разбира се.
— Разбира се ли? какво искаш да кажеш с това „разбира се“?
