купища железарии. Пистолетът може да е пропаднал сред железариите, но може и да е заседнал някъде отгоре. Пак ще опитам.
— Благодаря ти — казах аз.
Погледнах часовника си. Беше още един часът, но сякаш от зазоряване насам бяха изминали няколко дни. Седнах под едно дърво да обмисля нещата, докато през това време Стик отиде да вземе сандвичи и кока-кола. После си спомних за магнитофона. Извадих и го пренавих. Беше се извъртяла лента някъде за час, пълна с шум, който обаче нямаше никаква стойност. Стик донесе храната и се заслушахме, докато дъвчехме сандвичите.
Чухме гласа на Рейнс, неясен и хъркащ, от време на време надаващ вик на агония. По едно време ми се стори, че сякаш даваше напътствия на футболен мач. В един момент произнесе съвсем отчетливо името на Доу, но нищо повече. Останалото беше както и предишното.
Няколко пъти погледнах към прозореца на Сийборн, но дори и да беше в кабинета си, не даваше никакви признаци за присъствието си. Някой вече беше поместил черен креп на вратата на Склад номер три.
— Сега какво ще правим? — запита Стик.
— Ще поседя малко тук докато Бейкър щурмува тъмните дълбини.
— Те са мрачни дълбини — поправи ме Стик. — Той щурмува мрачните дълбини.
— Добре, нека бъдат мрачни — казах аз.
Гледахме как се пукат въздушните мехури на Бейкър върху повърхността на водата, докато през това време мислено подреждах събитията от изтеклите пет дни. Идеите се оформяха много бавно. Съществува една много тънка линия между това, което е логически вярно, факта, както и между това, което може да се докаже и това, което не може. Повечето от идеите ми бяха логически верни. Само че доказателството им щеше да бъде доста трудно. Реших да рискувам, да хвърля бомбата, а сетне вече каквото сабя покаже. Планът беше повече от рискован, но Стик го хареса. Знаех, че ще се получи така. И най-дребната му перверзна костчица от тялото му потръпваше от предвкусваната наслада.
Изправянето ми лице в лице с Дългоносия Грейвз беше безумие. Сега ми предстоеше нещо, в сравнение с което сблъсъкът ми с Грейвз щеше да изглежда като репетиция на детски хор.
68. МАНГИЗИ
Наближаваше пет, когато поех към банката. Беше заключено, но през последните два часа бях наблюдавал внимателно сградата и знаех със сигурност, че Сийборн още беше вътре. Сега вече го виждах през двойните стъклени врати, седнал в офиса си зад масивното бюро, да разговаря неистово по телефона.
Почуках на входната врата. Един банков пазач, вече прегърбен от времето, бавно се додътри и се опита да ме разубеди през двойното стъкло, но без особен успех. Докато отключи вече можех да съм в Кий Уест. Той си поигра с ключовете, пробва два или три в ключалката преди да намери нужния, и накрая отвори вратата един пръст.
— Затворено е — изрече той снизходително с глас сякаш дошъл от вътрешността на балон. — Отваряме в девет сутринта.
— Имам среща с мистър Сийборн — казах аз. Лъжата вече бе станала почти неотделима част от мен.
Той ме огледа отгоре до долу, премервайки ме колко струвам.
— Ще питам президента — изрече накрая той. — Как се казвате?
— Килмър. Все още.
— А?
— Нищо — отвърнах аз.
Той затвори и заключи вратата, след което се затътри през едно широко и ледено мраморно фоайе до офиса в дъното. Видях прегърбения му силует очертал се на вратата на Сийборн. Накрая се обърна и дотътри до вратата. Не беше от ония, които вечно бързат.
Вратата се отвори на поредния процеп.
— Президентът казва, че е зает и…
Измъкнах портфейла си и му блъснах значката в очите докато го изблъсквах от прага.
— Да върви по дяволите протоколът — заявих аз. — Тук става въпрос за голям бизнес.
Сийборн вдигна разширените си очи. Затворих вратата след себе си и се облегнах на нея. Той погледна през прозореца, после пак се обърна към мен, с лице като отворен учебник по театрална мимика.
— Какво искате да кажете с това? — запита рязко той. — Това е вторият ви път за последните два дни в който нахълтвате без разрешение в офиса ми…
— Вчера не съм нахълтвал — възразих аз, без да го чакам да завърши. — Дойдох да ти кажа, че секретарката ти има смърт в семейството.
— Какво правите тук?
— Мисля, че няма да е зле да си разменим по някоя приказка, мистър Сийборн, както сме си така на четири очи.
— За какво?
— За Франко Талиани, който се нарече Франк Търнър. За банковите предпочитания на Лу Коен. За Хари Рейнс, който загина хей там. — Кимнах към прозореца. Той проследи погледа ми, но вместо надолу, погледна нагоре към последния етаж на Склад Номер три. Тежки буреносни облаци отново надвисваха и вече се бе смрачило достатъчно, но никъде нямаше запалени лампи. В къщата нямаше никого. Стопанинът бе умрял.
Нервните пръсти на Сийборн бягаха по бюрото сякаш свиреха на пиано.
— Познавах много бегло мистър Търнър — каза той. — И не знам нищо за смъртта на бедния Хари. — Той замълча за момент и после добави: — Може би трябва да извикам адвоката си.
— Можеш да го направиш. Или пък да предпочетеш да си поговорим само двамата. В случай че искаш да окажеш съдействие, разбира се. В противен случай не е необходимо да викаш адвоката си, аз ще си тръгна. Някой друг ще дойде на мое място; тогава вече наистина ще имаш нужда от адвоката си. И тогава вече ще ти прочетат правата ти и всички ония дивотии, дето ги гледаш по филмите.
Той посивя целият.
— Добре, какво има тогава? — запита той с треперещ глас, губейки и малкото характер, който му беше останал. Пак хвърли поглед към Склада отсреща.
— Там няма никого — казах аз. — Заведението е затворено. Още една смърт в семейството. Така че какво ще правим? Ще си говорим би? Или ще викаш адвокатите?
— Хм. Ние можем… ааа… да… такова…
— Виж, мистър Сийборн, има няколко неща, които знам със сигурност, няколко, за които си мисля, че ги знам, и още няколко, които са си само предположения. Мисля, че можеш да ми помогнеш да елиминирам някои от предположенията си.
Той не произнесе нищо. Остана да си седи на стола като човек с глава под гилотината, в очакване стоманения нож да се стовари върху врата му.
— Повтарям — изрече накрая Сийборн, събирайки и последните останки от воля в гласа си. — Познавах този човек под името Търнър. Беше просто един бизнесмен, от многото. Тогава оживено търсехме нови начинания и капитали, за да влеем живот в града, това не е тайна. А той ни направи една много примамлива оферта.
— И без никакви предварителни условия, нали така?
Той замълча за минута.
— Да — отвърна накрая.
— Кой предложи уреждането на банковите условия?
— какво искате да кажете?
— Това спада към нещата, които са ми известни, мистър Сийборн. Знам, че Талиани е работил с твоята банка. Знам, че Лу Коен е касиерът на тази операция и че прави директно при теб всичките си депозити с налични пари. Знам също така, че голяма част от тези пари идват от сводничество, незаконен хазарт, и наркотици, а всичко това спада към алинеята незаконно придобити средства, което всъщност представлява
