мръсни пари, вследствие на което ние можем да ги конфискуваме, както и всички други пари направени чрез завъртането им, от всеки свързан с тях.
— Не знам откъде идваха парите му — изломоти Сийборн.
— Коен правеше огромни депозити в брой при теб почти всеки ден. Това не ти ли се стори странно?
— Не е моя работа да разпитвам клиентите си — отвърна той.
— Твоя работа е да докладваш на Прокажената Колония за всички депозити в брой над десет хиляди долара, не е ли така?
Това вече здраво го изкара от равновесие. Пак погледна през прозореца. Проследих погледа му. Видях Стик да долу на кея да говори с Хуипет.
— Уверявам ви — изрече той след дълга пауза, — че в неговите банкови транзакции нямаше нищо нередно. Всяко обсъждане на тази тема с трети лица би нарушило закона за конфиденциалността.
— Най-малко три от сметките са панамски огледални сметки — казах аз.
— Пак не ми влиза в работата и е абсолютно законно — изрече прекалено бързо той.
Вече се чувстваше на сигурна почва и готов да ми окаже сериозен отпор.
— Какво ще кажеш за Рио Къмпани? — запитах аз.
— Какво да ви кажа за нея? Това е една от техните корпорации. Имат такива с дузини. Не знам наистина с каква цел са ги регистрирали. Не съм доверено лице на Коен, а само негов банкер.
Изглеждаше достатъчно искрен. Реших да хвърля и последния си коз.
— Какво ще кажеш за пирамидните сметки?
Този път подскочи така, сякаш пчела го бе ухапала па задника.
— Казах ви, не знам нищо за бизнеса им — изрече той почти с шепот.
Посегнах в джоба си и измъкнах магнитофона, натиснах пусковия бутон и го поставих на края на бюрото. Мониторът на сърдечната дейност на Хари Рейнс издаваше монотонен звук, прибавяйки го към накъсаните хрипове на Хари Рейнс. Той забърбори нещо неясно, замълча замалко, и съвсем отчетливо извика: „Доу!“
Очите на Сийборн изскочиха от орбитите си. Адамовата му ябълка заигра див танц.
Изключих магнитофона.
— Той каза доста неща преди да умре — излъгах аз.
Събираната с последни сили показна коравина на Сийборн започна да се топи с шеметна бързина. Загледа се в касетофона сякаш беше някакъв огромен черен паяк пълзящ към него през бюрото му. — Говорехме за това, какво ми е известно — казах аз. — Знам, че си позвънил на на Сам Дънлийви на партито у Бабс Томас малко след седем. Знам, че си бил в банката защото светлините на офиса ти са били забелязани от двама свидетели. Знам, че когато Хари Рейнс е бил прострелян, той или е излизал от офиса си в склада на път за тук, или оттук към офиса си. Няма логика да предполагаме, че е имал уговорена среща с някого в парка, защото мъглата беше прекалено гъста. Който и да го е прострелял, или го е чакал, или го е настигнал.
Пръстите му отново затанцуваха по масата.
— Той е дошъл при теб и ти го е зачукал заради Талиани. Ти си напълнил гащите и преди още да е свършил, си му изпял всичко до конец. Заплашил те е, че ще те разкрие, и когато си е тръгнал, ти си излязъл през задната врата на банката, последвал си го и си го застрелял.
Лицето му стана алено.
— Ти си луд! — изпищя той. — Аз дори нямам пистолет! И дори нямах време да изтичам след него. Бях тук в кабинета си когато…
Той изведнъж спря и рухна в креслото си.
— Когато си чул изстрела — довърших аз вместо него.
Той остана неподвижен няколко минути; лицето му изведнъж посивя и той кимна.
— Кълна се в Господ, че не знам кой уби Хари — изрече той почти със скимтене. — Не съм направил нищо незаконно. Нямаше нищо нередно в начина, по който Коен управляваше парите си.
— Това е извъртане — казах аз.
— Само предполагате — отвърна той. — А и не това беше причината, поради която беше толкова разгневен Хари.
— Той беше изпаднал в гняв, защото си се гушнал с не тези хора, с който е трябвало да го направиш, нали? — казах.
— Това е най-неподходящия начин за изразяване — каза той.
— Какво каза ти на Сам Дънлийви по телефона?
— Казах му… казах му, че Хари знае всичко. Не можах да се сдържа. Хари дойде тук и ме изравни със земята. Беше страшно оскърбителен. Макар че можеше да ме унищожи само с поглед. Не знам защо изведнъж така направо беше полудял. Беше направо луд. Казах му всичко. Опитах се да му обясня как се случи всичко, че разбрахме твърде късно кой е бил в действителност Търнър. Ревеше, та се късаше, и само повтаряше за доверие и лоялност.
— Какво каза Дънлийви?
— Той говори с Хари.
— Хари беше тук когато си се обадил до апартамента на Бабс? — запитах изненадано.
— Да.
— И…?
— Сам трябваше да се прибере в къщата си и да чака да му се обади по телефона. Каза, че ще телефонира веднага щом се прибере. След около четиридесет минути се обади.
— Ти говори ли с него?
Сийборн кимна.
— Да. Каза ми, че му се налага да разговаря с Дъч Моорхед в осем часа и че ще помоли Хари да отиде в къщата му, за да се разберат. Той каза също, че счита Хари за разумен, че ние не сме направили нищо нередно, нищо незаконно. После разговоря с Хари.
— Хари каза ли нещо?
— Той просто го слуша някъде минута и после каза: „Добре, ще се срещнем там.“ После затвори телефона и излезе. Не ми продума и дума повече, просто се обърна и излезе. Такъв беше Хари Рейнс. Не прощаваше нищо. Мистър Перфект. Единственото, което го вълнуваше, това беше кариерата му, дяволската му кариера. Щеше да е пълно нищожество, ако не се беше оженил за парите на Финдли.
— И ти си седеше тук самичък когато беше прострелян — казах аз.
Той кимна.
— Значи това ти е алибито, така ли? Мистър, ако аз бях съдебното жури, единият ти крак вече щеше да е завързан за електрическия стол. Ти имаш мотив, имал си и възможността, и нямаш пукнато алиби.
Раменете му изведнъж провиснаха. Той отново погледна през прозореца и затърка ръце като директор на погребално бюро доволен пред перспективата, че клиентът му е поръчал най-луксозния ковчег. По челото и горната му устна изби пот.
— Не съм убил Хари Рейнс — повтори той. — Нито пък Сам. Той беше на няколко мили оттук, когато това се случи. Не знаем кой го е убил, нито защо. Предполагам, че има нещо общо с останалите убийства в града.
— Сигурен съм че има, по един или друг начин — уверих го аз.
Телефонът иззвъня рязко и стресна и двама ни. Той загледа апарата и едва след няколко сигнала вдигна слушалката така, сякаш щеше да го опари.
— Да? Да… — Той ме изгледа с безумни очи и устните му нямо прошепнаха: „Сам“.
Протегнах ръка и той ми подаде слушалката.
— Сам, тук е Джейк Килмър.
Тишина. Десет или двайсет секунди тишина. Накрая проговори с нормален и приятен глас.
— Съжалявам, че се оказах толкова несериозен, старче — каза той.
— Денят и без това беше повече от трагичен — казах аз. Погледнах към склада. Светлините в ъгловия офис светеха. — Къде си в момента?
— Всъщност съм в офиса си. Можеш да го видиш от прозореца на Чарли. Ъгълът до реката.
— Можеш ли да ми отделиш минутка-две?
