склонност да търсят само доказателства, които подкрепят твърдението им.
— Предполагам, че е така — отвърнах уклончиво. — Така или иначе, по силата на логиката, смъртта на Хари Рейнс би могла да бъде свързана с убийствата на членовете от фамилията Талиани.
— Това е един доста страшен начин на изразяване — изрече той, потръпвайки.
— Вярно — отвърнах аз. — Убийството винаги е страшно нещо.
— Но защо ще му е притрябвало на някого да убива Хари?
— Просто такава е логиката. Всяко нещо води след себе си друго. Едно убийство води до следващото.
— Значи вие мислите, че тия гангстери са авторите на всичко — Той го произнесе повече като твърдение, отколкото като въпрос.
Изгледах го. В парка започваше да се смрачава.
— Не — отвърнах аз.
— Но вие казахте…
— Казах, че мисля, че са свързани. Не мисля, че един и същи човек е убил хората от фамилията Талиани и Хари Рейнс.
— О. Значи пак логиката? — възкликна той с уста изкривена в усмивка.
Отвори една дървена кутия върху бюрото си и ми предложи една тънка пуричка, от ония, които любителите на хазарта по корабите предпочитаха, прие отказа ми с повдигане на рамене и смъкна обвивката на своята.
— И какво ви казва логиката за всичко това? — запита ме той докато я запалваше.
Приседнах на перваза на прозореца.
— Първо, аз бих казал, че Рейнс очевидно е идвал насам, когато са го застреляли — казах аз.
— Това определено изглежда логично — каза Дънлийви. — По всяка вероятност е бил паркирал на паркинга на компанията.
— Беше паркирал зад банката.
— Е, до последния момент си поддържаше офиса тук. Може би е идвал да си вземе нещо.
— Второ, — продължих аз, — всички убийства на членовете на фамилията Талиани са били внимателно планирани. Дръзки, вярно, но определено добре планирани и осъществени. Това не е логика, това е факт. Логиката ми подсказва, че смъртта на Рейнс не спада към тях. Тя носи със себе си всички белези на някакво трескаво, дори отчаяно усилие.
— По какво съдите?
— Защото убиецът не би могъл да разчита, че ще има мъгла, така че е решил да използва мъглата, а това означава, че той е бил длъжен да знае къде отива Рейнс и точният момент, в който е щял да бъде там. Както каза свидетелката ни: „Човек не можеше да види и собствената си ръка.“
— Може би е проследил Хари — предположи Дънлийви.
— Да, само че нашите свидетели са чули само едно лице, което ме навежда на мисълта, че убиецът е чакал Рейнс.
— Интересно — произнесе Дънлийви, разглеждайки съсредоточено връхчето на пурата си. След малко добави: — Слушайте, Джейк, мисля, че мога да ви споделя. Хари е бил на път към къщата ми. Той беше много ядосан. Двамата с Чарли Сийборн са имали страшен скандал. Обадих се на Чарли веднага след като разговарях с вас. Хари беше там. Казах му, че според мен най-голямата вина, в която могат да ни обвинят, е че сме направили погрешна преценка и той се съгласи да дойде и да се изясним, веднъж и завинаги.
— Рейнс често ли изтърваше нервите си? — запитах аз.
— Само когато се чувстваше застрашен. Не търпеше някой да му налага каквото и да било.
— А какво ще кажете за Сийборн? Беше ли ядосан и той?
Дънлийви се изкикоти.
— Чарли се ядосва много лесно. Но определено не беше ядосан чак дотам, че да убие някого.
— Може би тук имаме проблем, който надхвърля погрешната преценка — предположих аз.
— Какво искате да кажете?
— Чували ли сте някога за компанията Рио?
Изражението му не се промени.
— Каква компания?
— Рио — повторих аз.
Той поклати глава.
— Не, а трябва ли?
Обясних му за панамското огледално правило и сметките на Върджинските острови и цялата тая каша. Дънлийви беше адвокат, така че бях сигурен, че ще разбере за какво става въпрос. Предполагам, че сигурно исках да се уверя, че той знае, че на мен са ми известни тия неща.
— Компанията Рио е това, което ние наричаме Холивудски декор — казах аз. — То е същото като някоя улица от кинопавилион, само една фасада без да има нещо отзад. Обикновено се използва за разплащане.
— Разплащане ли? За какво?
— Услуги, пари за мълчание, политици, незаконни лобита, корумпирани ченгета. В техния бизнес се налага да мажат доста лапи.
— Парите в брой вече не вършат ли работа? — запита той усмихнат.
— Това не е онова време — посочих аз. — Тук не става въпрос да бутнат тук или там няколко банкноти с лика на Бен Франклин, говорим за стотици хиляди долари седмично. Номерът тук е как да се скрият. Холивудският декор е един добър начин. Те плащат рушветите си с мръсни пари и използват банките да ги изпират по този начин.
— А тази компания Рио се използва за такава цел, така ли? — запита той.
Кимнах.
— Да не би да намеквате, че Чарли Сийборн е забъркан във всичко това? — запита той с лице забулено от тревога.
— Не намеквам нищо. Но неговата банка се използва като инструмент. Той е помогнал да се създаде една обширна измама, за да подпомогне работата й. А една много голяма част от парите, преминали през тези сметки, се наричат незаконно придобити средства. Те могат да бъдат конфискувани съгласно закона за РИКО. Не съм сигурен колко дълбоко е замесен Сийборн. Възможно е глупостта му да е единствената му вина. Но е възможно да е активен.
— Активен?
— Частта от плащането. Той може да получава дял от компанията Рио — тоест ако знае какво прави и Талиани е почувствал необходимост да го въведе в нещата. Още не знам отговора.
— Какво предполагате?
— Не мисля, че е бил замесен.
— Защо?
— Има прекалено много да губи. Мисля, че неблагоразумието на Сийборн се е изразявало в следното: той се е интересувал единствено само от това, дали нещо е било от полза за банката и за града, без да помисли за последствията. Сийборн е банкер от малък град. Вероятно никога не му идвало наум, че това, в което се е оказала замесен, е незаконно, докато накрая го е осъзнал, но вече е бел безнадеждно късно за измъкване. Обикновено така се получава.
— Кой още е получавал пари от тях? — запита Дънлийви, привеждайки се над бюрото. — Какви ченгета? Какви политици?
— Работя тъкмо върху това.
— Имате ли някакви идеи?
— Няколко.
— Имате ли нещо против да ги споделите с мен? — запита той. — Уверявам ви, че съм заинтересуван от решаването на случая не по-малко от вас.
— Сигурен съм, че е така — отвърнах аз.
Той се приведе още повече над бюрото си и ме загледа напрегнато.
— Още логика ли? — запита той.
