— Мислих много върху смъртта на Хари Рейнс — казах аз. — Опитвах се да свия кръга от възможности.
— И измислихте ли нещо?
— Даа — отвърнах аз. — Логиката ми подсказва, че че има само една личност, която може да е убила Хари Рейнс.
— Така ли? И коя е тя? — запита ме възбудено той.
— Ще ви прозвучи налудничаво — казах аз.
— Нищо, пробвайте ме.
— На мен ми се струва, че единствената личност, която би могла да убие Хари Рейнс, сте вие.
— Аз! — той ме зяпна и след миг се разсмя. — Е, с изключение може би на факта, че си бях в къщата на остров Сий Оут на двайсет мили и не бих могъл да го извърша, как стигнахте до тази забележителна идея?
— Да, знам — казах аз. — Имате двама души, които могат да подкрепят алибито ви — аз и Дъч. И въпреки това логиката на ситуацията ми подсказва нещо съвсем друго. Според Сийборн вие сте били последният човек, разговарял с Хари Рейнс преди да бъде убит. Той е напуснал офиса на Сийборн без дори да му каже довиждане и само две минути по-късно е бил застрелян. Това ви прави единственият, който би могъл да знае къде точно отива Рейнс и кога.
— Чакайте сега, откъде накъде бих могъл да знам това? — разгорещи се той.
— Когато сте разговаряли с Рейнс, вие трябва да сте му казали да дойде тук, не в кооперацията ви. Вие сте знаели, че той ще мине точно през парка. Оставало ви е единствено да слезете долу и да го изчакате.
Очите му започнаха да набъбват подобно на коркови поплавъци в морето. Предницата на бялата му, риза посивя цялата от пот. Целият подскочи.
— Господи, а аз си мислех, че сте сериозен — изрече ядосано той.
— Смъртоносно сериозен — уверих го аз.
— Не сте наред, Килмър — изръмжа той. — Господи, а ние си бъбрехме тук за опитите да се докаже предварително замислено деяние! Като оставим настрани факта, че аз не бих могъл да го извърша, каква причина бих могъл да имам да убия най-добрия си приятел? Несъгласие върху грешка в преценката? Хайде, не ставайте смешен.
Можех да му изтърся множество стереотипни причини — алчност, жажда за власт, страх от Рейнс — но всички те биха били прости отговори. Те не можеха да обхванат абстракциите.
Той приседна на стола, положи крака върху бюрото и ме изгледа злобно над края на пурата си.
— Е? — подкани ме той.
— Нека за момент оставим настрана очевидното и се занимаем малко с абстракциите — казах аз.
— Какво, по дяволите, искате да кажете с тия абстракции?
— Вижте, Дънлийви, аз ви разбирам. Имаше време, когато можехме да бъдем в една лодка, да се занимаваме с нещата, които ми беше отредено да правя, или ми нареждаха да ги правя, ръководейки шоуто по добрия стар начин, като от време на време ме потупваха по главичката. Знам също така, че накрая трябваше да си изградя име, да докажа, че заслужавам оказаното ми доверие, че не съм само нечий любовник или най-добър приятел. Работата обаче е там, че ти се оказа по-умен от мен. Ти проумя всичко още от началото. Знаеше добре, че властта се дава, но и се взема. Аз научих този урок по най-страшния начин. По дяволите, та аз дори така и не научих правилата. Ти получи властта, ежедневния бизнес с управлението на Финдли Ентърпрайсиз. Получи го от Рейнс, който пък го получи от Шефа, и ти го ръководеше така, както е бил ръководен от край време, така както фамилията Финдли го е ръководила още от дните, когато Огълторп е бил губернатор. Но ти, Дънлийви, рано или късно все трябваше да докажеш колко струваш, не само на всички други, но и на себе си, ти трябваше да докажеш, че не си само един подлизурко, поредния сол-ташак на един богат приятел. А и не на кой да е богат приятел. Хари Рейнс живееше според правилата. Той управляваше брилянтно бизнеса на Финдли, успя да се добере до поста щатски сенатор, премести цяла планина като промени общественото мнение в полза на закона за лотарията, и губернаторското кресло не му мърдаше. Един наистина много труден за подражание пример. Ти трябваше да покажеш на Дюнтаун, че Сам Дънлийви и той може да премести едни планини със собствени сили.
— Голям праз — изсумтя той. — Откога амбицията се счита за престъпление?
— Нищо лошо й няма на амбицията — казах аз. — Цялата работа е там, как я разбира човек.
— И какво искате да научите за начина, по който аз управлявам нещата?
— Знам, че Рейнс беше ръка на стария пазач. Мисля, че когато е изскочил добрият случай, ти си се видял като предвестник на новото. Дюнтаун се е разраствал, и изведнъж ти получаваш шанс да съживиш града — преди още да е готова пистата за конни състезания. В края на краищата търговският бизнес имаше бум; градът се разрастваше по-бързо от отколкото мухи в купчина лайна. Това, от което си имал нужда, е било да напомпаш нови пари в системата, развъртала добрия стар долар в продължение на столетия. И в този момент пред теб се е изправил златен шанс. Шансът да разработиш брега с нови хотели, кооперации в градския район на морския бряг, подразделения в заблатените области. И Дюнтаун се превръща в Буумтаун, благодарение усилията на Сам Дънлийви. Само че мечтата се превърнала в кошмар. Дюнтаун станал Дуумстаун, защото златният шанс носел името Т-а-л-и-а-н-и…
— Почвате да се повтаряте… — изсумтя той, прекъсвайки ме насред изречението.
Игнорирах го и продължих да се повтарям.
— И когато си открил, че си в прегръдките на Коза Ностра, трябвало е да вземеш едно дяволско решение. Да кажеш на Рейнс? Да рискуваш да си навлечеш гнева му? Или да се измъкнеш от трудното положение? Какво имаш да губиш? Талиани не би казал на никого, хората му управляват съвсем законни предприятия, всички ти идва дюшеш, защо тогава да клатиш лодката, нали, Сам?
Той не беше помръднал. Продължаваше да върти из устата си пуричката, втренчен в очите ми.
— Дотук нищо от това, което казахте, не е инкриминиращо, неморално или незаконно — каза той.
— Вярно. Но ти забрави едно нещо — Златното правило на фамилията Финли. Те не дават пукната пара дали това е неморално, незаконно, инкриминиращо, нередовно, или каквото и да е още друго. Неписаното правило на Финдли гласи, че Хари ще бъде следващият губернатор, а твоето задължение да му прикриваш задника, а не да си пълниш гушката. Ти се осра, Сам. Когато сключи сделката с Талиани, ти изложи на опасност политическата кариера на Хари Рейнс, като натъпка здраво собствения си джоб, а това беше грешка, която Рейнс никога не би простил. Беше закон истинската самоличност на Талиани да бъде запазена в най-дълбока тайна, не заради него, а заради теб. Ти беше длъжен да пазиш тази власт докато установиш своя собствена опора. И тогава избухна войната, обявена на фамилията Талиани, и ти изведнъж осъзна, че не ти е останала дори и секунда. Както вече ти казах, властта се дава и после се отнема.
— Никой нищо не ми е отнемал! — изрече той, надигайки се сякаш бе наддал цял инч само за минути.
Време беше да го стисна за артерията.
— Това е лъжа — казах аз. — Ти извърши много голям грях. Ти предаде доверието на Рейнс. Той знаеше, че Сийборн е прекалено наивен, за да затъне толкова, колкото би затънал и самият той, пък и без това нямаше никакво власт над Сийборн. Но ти? Теб те беше хванал за гушата. Хари беше единственият човек на света, способен да те унищожи, и той щеше да го направи. Тогава в мъглата не убиецът е е казал на Хари Рейнс „С теб е свършено.“, а Хари Рейнс е казал на теб тия думи. И ти го застреля.
Изражението на лицето му не се промени. Изпусна тънка струйка дим в стаята и я проследи как се завихря от течението, и след това се изсмя в лицето ми.
— Никой няма да повярва на това бълнуване — изсумтя той. — Ти не би могъл да отнесеш случая в съда, даже и да ангажираш на своя страна Кларънс Дарроу, Джон Маршал и Оливър Уендел.
Пропуснах думите му покрай ушите си.
— Иронията на всичко това е, че Рейнс можеше още да е жив, ако не беше онзи кон със счупения крак и неговия треньор мошеник. Смъртта на коня, шокът от научаването на факта, че гонката е била нагласена и Талиани е знаел за нея, това е, което разярява Хари Рейнс.
Телефонът ми даде възможност да си поема малко дъх. Бръмченето му стресна Дънлийви. Издърпа рязко слушалката, каза „Ало“, замълча, и после ми я подаде.
