Грейвз.
— И не успя — казах аз, — защото той не го е направил. Поне самият Грейвз твърди така, и аз съм склонен да му се доверя.
— Защо?
— Допада ми.
— Е, това наистина е едно много основателна причина — изрече язвително тя.
— Защо ще му е да го отрича? Всички мислят, че той е извършителят, и той самият би искал да е така. Просто някой го е изпреварил.
— Имаш ли някакви идеи? — запита тя, но след миг енергично замаха с ръка пред лицето си и каза: — Колко съм глупава, разбира се, че имаш.
— Същият екип.
— Да не искаш да кажеш, че Талиани е убил собствения си човек?
— Чери МакДжий и Грейвз са били в смъртоносна схватка и нашият човек Дънлийви пак го е бил загазил. Длъжен е бил да спре стрелбата преди Рейнс да започне да подозира. И когато Талиани не е успял да отстрани Грейвз, очистил е МакДжий вместо него. МакДжий е бил наемен убиец, не е бил член на фамилията. Талиани едва ли го е било грижа.
Тя подсвирна тихо през зъби.
— Можем ли да докажем нещо от това?
— Дънлийви и Сийборн могат да се пропукат и да изпеят всичко — казах аз. — Но ако ти си наистина толкова добра, колкото казват, това едва ли би имало някакво значение. Дънлийви може да увисне само веднъж на въжето, а повечето от членовете на клана Талиани са вече мъртви.
Тя ме изгледа така, сякаш очакваше Второ откровение от мен.
— Е? — запита накрая.
— Какво е?
— Е, какво искаш в замяна на всичко това?
— Искам Коен жив и да изпее и майчиното си мляко. Тогава вече ще имам обвинението по закона РИКО готово. Ще ми окажеш неоценима помощ, ако ми издадеш съдебен ордер да замразим пирамидните сметки докато успеем да се доберем до тях. Искам да съм сигурен, че никой не ще успее да натисне бутона за изтриване на компютъра преди да сме се добрали до него.
— Имаш го — заяви тя, драскайки трескаво, с очи по-сияйни и от мексикански изгрев. — Никой няма да повярва — изрече тя, изправяйки се и сгъвайки очилата върху бюрото си.
— Има и още едно нещо, за което моля… — започнах аз.
Тя ме изгледа лукаво.
— Така си и знаех.
— Били ли са осъждани по-рано Уинслоу или Лукатис? — запитах.
— Бих искал да ми кажеш малко по-подробно за какво точно става дума при Лукатис.
— Лично е.
Тя се замисли над въпроса ми.
— Да, в архивите ни имаше едно старо обвинение срещу Уинслоу — изрече накрая тя.
— За какво?
— За трафик на субстанции, изрично забранени от закона.
— И какво стана с него?
— Не е било включено в делата за разглеждане.
— Поради…?
— Липса на доказателства.
— Аха, старата добра липса на доказателства — възкликнах аз.
— Виж — започна тя, — ако нямам доказателства, не мога да отида при голямото жури (Съдебни заседател, които решават дали да се предаде даден въпрос на съда — Б. пр.)
Положението ми е много деликатно.
— Не те обвинявам — изрекох бързо аз. — Преди или след пътуването на Лукатис беше свалено?
— Наистина не мога да си спомня.
— Нищо, опитай се да отгатнеш.
— Ти кучи син такъв.
— Е?
— Вероятно след това.
— Чудесно. И Титан беше този, който те помоли да свалиш случая, нали?
Тя се замисли.
— Не съвсем — произнесе накрая. — Той просто не ми представи доказателствата за обвинителен акт.
— Това беше повече от достатъчно — каза аз. — Сега вече сме квит, малката ми. Между другото, предлагам ти да не разрешаваш никакви гаранции за Дънлийви. Ако съм прав, в Панама вероятно го чакат най-малко половин милион долара. Мигът, в който го пуснат, ще хукне като заек.
— Само през трупа ми — изръмжа тя.
— Моля те, само това не казвай — простенах аз. — И без това си ги имаме в изобилие. Кой знае, малката ми, може и да вкараш случая с Рейнс в имението на губернатора.
Намигнах й докато тя затича като фурия към отдела за издаване заповеди за задържане.
71. НАНС СИ ПОКАЗВА ЗЪБИТЕ
Брийзис воняха на пари. Консервативните двуетажни сгради бяха уилямбъргско сиви с алени архитрави, а пешеходните алеи се виеха сред папрати и цъфтящи храсти, които изглеждаха прекалено красиви, за да бъдат истински. Някакъв интелигентен строителен предприемач беше оставил достатъчно стари дъбове и борове при разработката на квартала, и никъде не се виждаше лека кола; гаражите явно бяха построени така, че да не гледат към улицата. Ливадата изглеждаше подстригана ръчно с ножички за нокти.
Във високата железна, набучена с шипове ограда, личеше комбиниран вход и изход. Мястото беше отградено от останалия свят от остров с постройка за пазачите и денонощни стражи. Дежурният в момента беше висок чернокож младеж с конструкция на щангист, изпънат в безупречна униформа, а черните му ботуши отразяваха слънцето като някое ферари на изложба.
Той ме изгледа през всепроникващите си очи и премести дъвката от едната в другата буза. Не каза нищо.
— Казвам се Килмър, дойдох да видя мисис Рейнс — казах аз.
Той провери дневника пред себе си, прелисти още няколко листа хартия, и поклати глава.
— Няма ви в списъка.
— Защо не й се обадите по телефона? Вероятно е забравила да ме впише. Днес и без това беше много тежък ден за нея.
— Заповядано ми е да не я тревожа по никакъв повод.
— Тя ме очаква — произнесох аз, стараейки се да потисна раздразнението си.
— В списъка няма никакъв Килмър и аз имам изрична заповед да не я безпокоя по никакъв повод — изрече той учтиво, но достатъчно твърдо. — Защо не отидете някъде и не й телефонирате, след което да ми нареди да отворя и да ви пусна.
Показах му картата си и очите му залепнаха върху първия ред, който гласеше „Агент на правителството на САЩ…“ и останаха върху него дълго време.
— Брат ми е градски полицай — изрече той, поглеждайки безцелно през прозореца. — Тая есен ще се явява на изпита за постъпване във ФБР.
— Фантастично. Знаеш какво става в дома на мисис Рейнс, нали?
— Имате предвид смъртта на мистър Рейнс?
— Да.
— Ужасно нещо. — Той върна погледа си върху значката ми. — Това служебно ли е?
— Че какво друго би могло да бъде? — запитах аз със служебен глас.
