тук.
— Да тръгваме — казах. Щях да й го съобщя по пътя.
Тя се помота както всяка жена на нейно място преди да напусне къщата, после излязохме и тръгнахме към колата ми. Не говорихме повече, но тя остана вкопчена в ръката ми така, че ме заболя.
Дежурният пазач ми махна с ръка.
— Чака ли ви някой? — подвикна той.
— Защо питаш?
— Там в дъното на улицата има един тъмен седан. Дойде тъкмо когато влязохте. Оттогава не е мръднал.
Втренчих се в мрака и зърнах колата, на половин пресечка от нас, паркирана от същата страна на улицата. Можеше да е някой от хулиганите на Дъч, макар че не можех да позная машината.
— Можеш ли да ми кажеш колко души са в нея?
— Само един — отвърна той.
— Може да е нещо преуморен и да си доспива — казах аз.
— Възможно е; исках само да го знаете — отвърна пазачът.
— Благодаря ти.
— Няма защо.
Излязох от алеята водеща към входа и завих наляво, отдалечавайки се от паркираната кола. Тя се отдели от бордюра без да включва никакви светлини и се залепи за гърба ни. Намалих скоростта, позволявайки й да се приближи. Както винаги, пистолетът ми беше в багажника.
— Закопчей се — казах аз на Доу.
— Какво?
— Постави си предпазния колан. Закопчей го и се дръж.
Тя посегна към колана и го преметна.
— Какво има? — запита, усетила настойчивостта в гласа ми.
— Имаме си компания — отвърнах, закопчавайки колана си. — само се дръж здраво. Ще бъде както ония дни с пясъчното бъги.
Изчаках колата да се приближи на десет фута зад нас, после скочих върху педала за газта и извих рязко волана. Автомобилът ни литна напред, гумите ни изсвириха върху асфалта, и после се завъртя на място. Скочих върху спирачката, изправих волана и лявата гума остърга бордюра при обръщането на посоката.
Водачът на другата машина обаче се оказа по-бърз, отколкото предполагах. Зави и се блъсна в лявата ми предна броня. За миг изгубих контрол върху колата, колелата се завъртяха, натиснах газта и спирачката в опита си да я изправя, връхлетях върху банкета, пропуснах една ниша с кофи за смет и потроших най-малко тридесет фута ограда. Колата ми замря, само разбитият радиатор засъска лудо.
Дръпнах ключовете от стартера, изскочих от колата и побягнах към багажника. Другата кола се завъртя на място и се понесе към мен, като закова на десет фута. Още се борех с ключалката на багажника когато гласът на Нанс Турчина се разнесе зад гърба ми.
— Имаш нужда от уроци по кормуване.
Докато сме търсили вълка, той бил в кошарата.
Доу изскочи от колата и се вкопчи в мен.
— Върни се вътре — произнесох аз с възможно най-спокойния си глас.
— Какво става? — изпищя тя.
Късно. Нанс се изправи пред мен с Люгер насочен в лицето ми; змийските му очи блестяха хищно, а езикът му облизваше устните.
Аз реагирах. Без да мисля. Без да пресмятам шансовете. Без да мисля дори и за Доу.
Беше като оргазъм; изпитах страхотно облекчение. Всичките ми мъки и гняв избухнаха в мен в един сляп и неуправляем гняв. Нанс беше нещо повече от един психопат, убил хора, които познавах, и който се беше опитал да убие и мен. Той представляваше олицетворението на всяко нарушено обещание, на всяка разбита мечта, на всяка съсипана ценност от последните двайсет години от живота ми.
Не мислех за нищо. Ръката ми сграбчи пистолета за дулото и го изви с всичка сила; чух изстрела и усетих как ме опари нажежения метал; ехото отекна по улицата. Ударих го, съборих го в нишата с кофите за смет, пак го ударих, изритах го с коляно, блъсках го отпред и отзад, от едната в другата стена, после отново го ударих и изритах с коляно. Той започна да се свлича, задържах го с една ръка, а с другата продължих да му нанасям удари. Чувах Доу да крещи истерично името ми, но не можех да спра. Всеки удар, всеки ритник ми донасяха невъобразима наслада. Той запищя, опита се да се изтръгне от мен. Ризата му се разкъса и той рухна на колене и запълзя към улицата като някакъв червей. Стоварих крак върху глезена му да го спра, усуках го, и го заудрях в тила с всичка сила с юмрук, докато накрая ръката ми изтръпна от болка. Извлякох го обратно и ги изритах в кръста; той се изви на дъга и се стовари върху кофите за смет.
Но и това ми беше недостатъчно. Изтръгнах капака на една кофа за смет и го стоварих няколко пъти върху главата му, три, четири, пет пъти, докато се превърне в безформена топка ламарина, която захвърлих на улицата, после пак го изправих на крака, и забих коляно в слабините му. Усуках останките от ризата му около юмрука си, задържах го така, и отново започнах да му нанасям удари, къси, отсечени юмручни удари, право в лицето. Удрях го дотогава, докато се превърна в една безформена кървава маса.
Доу се бе притиснала към стената, с ръце впити в устата, а очите й бяха луди от шока.
— Спри, Джейк, за Бога, спри! — изпищя тя.
Довлякох го до колата и го проснах върху предния капак, вдигнах люгера му и го затъкнах под брадичката му.
Цялото представление бе продължило само тридесет секунди.
— Ти шибан монголоид! — изревах аз в ухото му. — Дойде и твоят ред. Това е краят ти.
— Не, не, не! — запищя Доу.
Дежурният пазач беше изскочил на улицата и надуваше свирката с всичка сила, като се чудеше дали да вади или не пистолета си.
— Набери номера на Склада — изкрещях му аз и му го продиктувах. Повторих го още веднъж.
— Разбра ли! — извиках аз.
— Да, сър!
— Който и да се обади, предай им, че Джейк Килмър иска компания и да тръгват веднага насам.
— Да, сър! — И той се втурна обратно към будката си.
Нанс не беше сам. Нанс никъде не ходеше сам. Нанс не беше привърженик на самотата; обичаше край него да има винаги хора.
— Веднага бягай вътре в комплекса — наредих й аз.
— Но…
— Веднага! Тая отрепка не е сама. Просто бягай вътре и чакай докато…
Мощни фарове прекъсваха изречението ми. Колата летеше към нас само на пресечка разстояние. Сграбчих с две ръце Люгера и пръснах единия фар. Колата ускори скорост и закова само на инч от моята. Прицелих се и в другия фар и в този момент нечий глас зад гърба ми произнесе:
— Пусни го, или ще пръснем главата на приятелката ти.
Нанс се опита да изгъргори нещо през разбитите си безформени устни. Издърпах го от капака и го запратих на земята, извадих пълнителя от пистолета му и го запокитих към него с всичката сила, която имах. Металът го удари по бузата и издрънча по настилката.
Миг по-късно нещо твърдо се стовари в тила ми. Улицата се завъртя край мен. Доу се люшна като кукла от увеселителна въртележка. Светът около мен помръкна.
72. СПОМЕН: ВИЕТНАМСКИ ДНЕВНИК, КРАЙ НА ТУРНЕТО
Петстотин петдесет и шести ден: Вече сума ти време се влачим подир тоя откачен даскал на име Ним, който си разиграва коня по цялото течение на реката и мъкне със себе си някъде към стотина педали. От щаба ни съобщиха, че за местните жълтурковци той бил нещо като Господ, и се налага да заличим тоя духач от земята колкото може по-бързо. Аз им казвам, вие да не сте изкукуригали, или какво, ние сме само петима
