— Подари ли ти?
Пърси се усмихна:
— Даде пълна газ, щеше да разтопи соплата и опъна назад рога. Носът се вирна право нагоре. — Сега по страните на Пърси се стичаха едри сълзи. — Секунда преди да ритне обратно кормилото и да се понесем надолу почти в безтегловност, пред нас се беше разстлало нощното небе. Тогава той се наведе към мен и ми каза: „Ето, избирай. Тук са всичките звезди на вечерта — можеш да вземеш, която си поискаш.“ — Пърси наведе глава и жадно си пое въздух. — Всичките звезди на вечерта…
След малко тя изтри с ръкав очите си и се обърна към двигателя.
— Така че, честна дума, няма за какво да се притесняваш. Линкълн е наистина очарователен мъж, но всичко, което някога съм искала, беше Ед.
— Има още нещо, дето ти не знаеш — въздъхна Сакс. — Ти му напомняш някого. В когото той е бил влюбен. Когато се появи, изведнъж той се промени, сякаш отново е с нея.
Пърси вдигна рамене.
— Приличаме си по много неща. Разбираме се един друг. Но какво от това? Това не означава нищо. Отвори си очите, Амелия, Райм те обича.
Сакс се изсмя:
— О, едва ли.
Пърси я погледна още веднъж и каза:
— Какво ли ме интересува… — и педантично започна да подрежда обратно всички извадени инструменти и жички по местата им.
Роланд Бел влезе вътре и огледа за пореден път прозорците и сенките из хангара.
— Тишина, а? — попита.
— Нито гък.
— Получи се съобщение за вас. От щатската здравна организация. Току-що са тръгнали от болницата в Уестчестър. След около час ще получите стоката. След тях върви една кола с мои хора, за по-сигурно. Не се притеснявайте, че шофьорът може да се изплаши и да откаже да работи повече с вас — моите хора са номер едно. Шофьорът даже няма да разбере, че са го следили.
Пърси погледна към часовника си.
— Добре. — Хвърли още един поглед към Бел, който се беше загледал удивен към отворения капак на двигателя. Беше като хипнотизиран, напомняше на змия, видяла кръвния си враг, мангустата. — По време на полета, ще имаме ли бавачка?
Бел тежко въздъхна.
— След това, което стана в охраняваната къща — каза тихо и тържествено той, — аз лично няма да ви оставя да ми се изплъзнете от погледа. — Поклати глава и направи физиономия, сякаш вече му беше прилошало от полета.
Завряла глава отново в двигателния отсек, Пърси проговори с гръмовен глас:
— Като ви гледам двамата с Райм, трябва да ти кажа, че сте един дол дренки. — Тя се обърна и погледна към Сакс. — Ама знаеш ли, навремето имах един инструктор.
— И?
— Та значи, когато летяхме със самолет с няколко двигателя, той имаше навик да угаси единия, щото трябвало да си почине перката или да се охлади и после ни караше да кацаме. Много от инструкторите намаляваха до минимум мощността и височината, просто за да видят как ще се оправим; но преди кацане винаги даваха газ. Тоя инструктор беше съвсем наопаки — а-ха. Караше ни да кацаме на един двигател. Като го питаха „Ама това не е ли опасно?“, отговорът му беше: „На тоя свят няма нищо сигурно. Понякога ще ви се налага да правите и по-големи щуротии от тази.“
Пърси спусна капака на обтекателя на двигателя и го завинти на мястото му.
— Така, с това свършихме. Проклетото му корито може наистина да полети.
Тридесета глава
Час 32 от 45
В 6 ч в неделя сутринта повикаха Джоуди от спалнята на първия етаж в къщата на Райм, където го бяха заключили да не избяга.
Той запристъпва едва-едва нагоре по стълбите, стиснал глупавата си книга „Никога повече зависим“, сякаш стискаше Библията. Рай добре си спомняше заглавието. Беше няколко месеца на първо място сред бестселърите според вестник „Таймс“. От време на време, когато изпадаше в черни настроения, като виждаше снимката й във вестника, цинично се обръщаше към себе си „Зависим завинаги“.
По същото време група федерални агенти летяха от Куантико за Къмбърленд, Западна Вирджиния. Отиваха до родния град на Стивън Кол, за да съберат информация, която би им помогнала да установят настоящото му местопребиваване. Райм обаче беше доста скептично настроен относно техния евентуален успех, тъй като лично се бе уверил в прилежността на Стивън при премахването на всички възможни следи от себе Си по местопрестъпленията си. Така че едва ли имаше основания за надежди, че Танцьорът е подходил небрежно към местата, през които е минал по-рано.
— Сега ни разкажи нещо повече за него — обърна се Райм към Джоуди. — Някои факти, нещо полезно, каквото и да е. Искам да науча повече.
— Аз…
— Помисли си.
Джоуди присви очи. Райм си помисли, че обмисля какво ли да им каже, че да мирясат, сигурно някои негови повърхностни впечатления. Но беше искрено изненадан, когато Джоуди каза:
— Ами, на първо място, го е страх.
— От нас ли?
— Не, от тебе.
— От мене? — попита той смаян. — Той знае за мене?
— Знае, че се казваш Линкълн. И че си решил да го тикнеш на топло.
— Откъде знае?
— Не зная — отвърна дребният човек, после прибави: — Е, нали веднъж-два пъти се обажда по онзи клетъчен телефон. И слушаше доста време без дума да обели. Та, си мислех…
— О, триста дяволи! — изрева Делрей. — Подслушвал е някоя линия.
— Разбира се! — викна и Райм. — Най-вероятно тази на Чартърни полети „Хъдсън“. Значи ето как е открил охранявания блок. Как можахме да не се сетим за това?
Делрей се намеси:
— Трябва да претърсим целия офис. Само да не е тикнал микрофончето някъде извън сградата. Но ще го намерим. Ще го намерим. — Той се обади на техническите служби на Бюрото.
Райм се обърна към Джоуди:
— Продължавай. Какво друго знае за мене?
— Знае, че си инспектор. Не мисля, че знае къде живееш или пък фамилията ти. Обаче яко си го наплашил.
Ако коремът на Райм можеше да усеща приятния гъдел на възбудата или гордостта, точно сега беше моментът да усети едно от тези чувства, ако не и двете.
„И така, да видим, Стивън Кол, дали не можем да направим още нещо по въпроса с твоя страх.“
— Ти веднъж ни помогна, Джоуди. Сега те моля за още една услуга.
— Да не си луд?
— Затваряй си тъпия плювалник! — излая Делрей. — И чуй какво ще ти каже човекът! Ясно ли е? Ясен ли съм?
— Направих, каквото ви казах, че ще направя. Повече нищо не ме карайте да правя. — Мрънкането му беше станало непоносимо. Райм погледна към Селито. Трябваше да се заеме някой, който повече разбира от разговор с боклуци като тоя.
— В твой интерес е — бавно каза Селито — да ни помогнеш.
— Да ме гръмнат в гърба в мой интерес ли е? А да ме гръмнат в главата в мой интерес ли е? А? Бихте ли
