— Отивай там, Сакс. Веднага!
Тя пое неохотно към църквата. Беше сигурна, че няма да намери нищо, което да им свърши работа.
— Ходила ли си на неделно училище, Сакс? — попита Райм. — Бисквити „Риц“, хавайски пунш и писания за Исус в неделните следобеди? Без семейни пикници. Без събирания с приятели.
— Веднъж или два пъти. Повечето си недели съм прекарала в поправяне на карбуратори.
— Как мислиш, че се превозват хлапетата към и от църквата? С микробуси, Сакс. Микробуси с места за десетина души.
— Възможно е — съгласи се скептично тя.
— Може и да не е така, но на емигрантите не са им пораснали крилца, нали? Да проверим в такъв случай още няколко възможности.
И както ставаше много често, той имаше право.
Тя обиколи църквата отзад и разгледа калната земя — следи от стъпки, парченца от автомобилно стъкло, тръба, с която е било разбито, следи от гумите на голям микробус.
— Намерих ги, Райм! Сума ти пресни отпечатъци. Мамка му, много хитро… Вървели са встрани от пътя, стъпвали са по камъни, в тревата. Избягвали са калта, за да не оставят следи. Изглежда, че са карали отначало през полето, излезли са на шосето след известно разстояние.
— Вземи данните на микробуса от свещеника — нареди Райм.
Сакс накара един полицай да намери пастора. След няколко минути вече знаеше подробностите — микробусът беше бял „Додж“, петгодишен, с името на църквата отстрани. Научи и номера и го продиктува на Райм, който обеща да обявят и тази кола за издирване. Щяха да предадат информацията до всички станции за таксуване на входовете на магистралите и мостовете, тъй като се предполагаше, че емигрантите са се насочили към Китайския квартал в Манхатън.
Тя огледа внимателно зад църквата, но не откри друго.
— Не мисля, че можем да свършим нещо повече тук, Райм. Ще опиша уликите и се прибирам. — И прекъсна.
Върна се при автомобила на Отдела по криминология, свали костюма, подреди събраните улики и попълни картончетата за съхранение на веществените доказателства, които трябва да придружават всяко нещо, взето от местопрестъплението. Нареди на техниците веднага да занесат всичко у Райм. Искаше да потърси още веднъж оцелели. Коленете й горяха — хроничният артрит, наследен от дядо й, често я тормозеше. Сега, след като остана сама, си позволи лукса да се движи бавно. Пред колегите се стараеше да не дава израз на страданието. Боеше се, че ако началниците узнаят, ще й забранят да участва в оперативни мероприятия.
Петнайсет минути по-късно, след като не откри други емигранти, Сакс тръгна към шевролета си, единствената кола, останала в района около плажа. Беше сама — полицаят, който я придружаваше на идване, бе предпочел по-безопасен транспорт към града.
Мъглата се беше поразсеяла. На около половин миля, от другата страна на градчето, чакаха два микробуса от Спасителната служба на окръг Съфолк и една кола без отличителни знаци, вероятно на ИНС.
Тя се отпусна вдървено на предната седалка на шевролета, взе лист хартия и започна да записва наблюденията си от огледа, за да ги представи по-късно на Райм и останалите от екипа. Вятърът виеше. Дъждът трополеше по стъклата на автомобила. Сакс вдигна очи точно когато огромна вълна се разби о една скала и пръски пяна се издигнаха на три метра във въздуха. Премести погледа си към основата на скалата. Присви очи и избърса влагата от вътрешната страна на стъклото с ръкава си.
Какво беше това? Животно? Отломка от „фуджоуския дракон“?
Не, даде си сметка изведнъж, беше човек, вкопчил се за скалата.
Грабна радиостанцията, превключи на местната полицейска честота и предаде:
— Кола пет-осем-осем-пет до спасителния отряд на Съфолк в Ийстън. Чувате ли ме?
— Прието, пет-осем-осем-пет. Какво има?
— Намирам се на изток от града. Във водата има човек. Трябва ми помощ.
— Ясно. Идваме. Край.
Сакс изскочи от колата и заслиза по брега. Голяма вълна повдигна човека и го потопи. Той се опита да плува, но лявата му ръка бе ранена, по ризата му имаше кръв и той едва успяваше да задържи глава над водата. Отново се потопи и пак изплува.
— О, Боже! — промърмори Сакс, след като погледна към пътя.
Жълтият микробус на шерифството тепърва потегляше.
От Полицейската академия тя знаеше основното правило за спасяване: „Подай, хвърли, греби, чак тогава върви.“ Това означаваше, че при спасяване на удавник първо трябва да опиташ да изтеглиш жертвата от брега или от лодка и само в краен случай да скачаш във водата. Сега изглеждаше, че първите три възможности не съществуват.
Без да обръща внимание на разкъсващата болка в коленете си, тя се втурна към океана. Свали кобура си още докато тичаше. На границата на водата развърза обувките си, изрита ги и без да изпуска удавника от поглед, се хвърли в леденостудената вода.
8.
Сони Ли изпълзя от храстите и видя как червенокосата се събува и скача във водата, за да помогне на някакъв удавник.
Ли не можеше да различи кой е — или Джон Сун, или другият мъж, който бе седял до него на носа на лодката. Това не го интересуваше, той отново насочи вниманието си към жената, която бе наблюдавал от скривалището си от самото й пристигане на плажа преди около час.
Не че беше негов тип. Той не харесваше белите жени, поне онези, които бе виждал във фуджоу. Те бяха или любовници на богати бизнесмени (високи красавици, изпълнени с пренебрежение към всеки китаец), или жени на чуждестранни туристи, дошли със съпрузите и децата си (зле облечени и хвърлящи презрителни погледи на мъжете, които плюят по тротоарите, и на велосипедистите, които не им осигуряват предимство при пресичане).
Тази жена обаче го заинтригува. Отначало не му идваше наум какво може да прави тук — тя пристигна с яркожълтата си кола заедно с някакъв полицай с автомат. На гърба й той забеляза инициалите НЙПУ. Значи, беше от полицията. Скрит на безопасно място от другата страна на пътя, той я наблюдаваше как търси следи, облечена в бяло като хирург и с много голям пистолет на кръста.
Секси, помисли си той, въпреки че предпочиташе скромните, фини китайки.
И тази коса! Какъв цвят!
Нарече я Хонсе, Червената.
Ли погледна към пътя и забеляза жълт микробус, който се приближаваше към тях. Докато автомобилът спираше на разширението, той изпълзя до шосето. Имаше опасност да го забележат, разбира се, но трябваше да действа сега, преди тя да се върне. Изчака мъжете да насочат вниманието си към Хонсе и претича през пътя към жълтата кола. Беше стара, като онези, които показват в „Коджак“ и „Хил Стрийт блус“. Не се интересуваше от самата кола (повечето полицаи си бяха тръгнали, но все още имаше достатъчно, за да го забележат — особено зад волана на кола, ярка като яйчен жълтък). Не, за момента се нуждаеше само от оръжие и малко пари.
Внимателно отвори вратата на жълтата кола, вмъкна се вътре и посегна към жабката. Оръжие нямаше. А неговият верен ТТ лежеше сега на океанското дъно! Нямаше и цигари. Мамка й… Прерови чантичката й и откри петдесетина долара. Прибра парите и надникна в записките й. Говореше английски благодарение на американските филми и образователната програма по Радио Пекин. Четенето обаче е друга работа. Логично, като се има предвид, че английският използва само 25 знака, а китайският — повече от 40 000. С немалки усилия той успя да разчете истинското име на Призрака, Кван Ан, и някои други думи. Сгъна листа и го прибра, след това разпръсна другите през отворената врата, за да изглежда, сякаш вятърът ги е духнал.
Приближаваше се друга кола — черна, вероятно полицейска. Той се приведе и се отдръпна от пътя. Скри се отново в храстите и се загледа в бурното море. Хонсе като че се давеше също като онзи, когото
