друго. — Загледа се в бушуващия океан. След малко продължи: — Помислихме, че Бреговата охрана ни обстрелва с оръдие. После обаче осъзнахме, че той е потопил кораба. — В гласа му звучеше удивление. — Заключи ни в трюма и взриви кораба. С всички пътници.
Една черна кола се присъедини към колата на спасителния екип на пясъка. От нея слезе мъж с костюм — агент от ИНС, когото Сакс познаваше от Порт Джеферсън. Наметна дъждобран и се приближи. Сакс му подаде портфейла на Сун. Той прегледа набързо документите. Приклекна до тях.
— Доктор Сун, аз съм от Имиграционна и натурализационна служба. Имате ли валиден паспорт и входна виза?
Въпросът се стори абсурден на Амелия Сакс, дори провокационен, но тя предположи, че такива са правилата.
— Не — отвърна Сун.
— В такъв случай ще се наложи да ви задържа за нелегално влизане на територията на САЩ.
— Търся политическо убежище.
— Това е добре — отвърна отегчено агентът, — но ще се наложи да останете в ареста до разглеждане на молбата.
— Разбирам.
Агентът се обърна към санитаря:
— Как е той?
— Ще се оправи. Налага се обаче да постъпи в травматология. Къде трябва да го заведете?
Сакс ги прекъсна:
— Не може ли да го закарате в ареста на Манхатън? Свидетел е по случая, по който работим съвместно с вашата служба.
Агентът вдигна рамене:
— Няма значение. Ще подготвя документите.
Сакс премести тежестта върху другия си крак и присви очи от болката в коляното. Все още стиснал талисмана си, китаецът вдигна очи към нея:
— Благодаря ви.
— За какво?
— Спасихте ми живота.
Тя кимна, погледът й срещна тъмните му очи, след това санитарят отново му сложи маската.
Нещо бяло привлече вниманието й: беше забравила вратата на колата си отворена и вятърът разпиляваше доклада й от огледа.
Амелия Сакс присви очи и се затича към шевролета.
Втора част
Красивата страна
Вторник, от Часа на дракона (8.00) до Часа на петела (18.30)
Битката печели по-далновидният играч — онзи, който предвижда противниковите ходове, който може да отгатне плановете на съперника и да им противодейства и при нападенията си очаква всеки възможен отбранителен ход.
9.
Животът на чиновник, събиращ таксата за магистралите на изходите на Ню Йорк, не е особено вълнуващ.
От време на време има емоции — както когато някакъв крадец задигнал от един служител оборота от триста и дванайсет долара. Единственият проблем на грабителя бил, че се движел от Лонг Айлънд към Манхатън по моста „Трайбъро“, на чийто единствен изход го чакали дузина бодри ченгета.
Чиновникът, седящ на пропускателния пункт на тунела „Мидтаун“ в 8.00 тази сутрин обаче (пенсиониран пътен полицай, назначен тук на половин работен ден), не беше виждал сериозни неприятности от години и с удоволствие прие малкото разнообразие в монотонния си живот. Всички чиновници на пропускателните пунктове в Манхатън бяха предупредени за потъналия край бреговете на Лонг Айлънд кораб — един от онези, превозващи нелегални емигранти. Предполагаше се, че някои от китайците на борда са се насочили към града, а между тях и самият трафикант. Пътуваха с бял микробус, носещ името на някаква църква, и червена хонда. Възможно било някои или всички да са въоръжени.
От Лонг Айлънд имаше няколко начина за стигане до града с наземен транспорт, все през тунели или мостове. Някои бяха безплатни — например мостовете „Куинсбъро“ и „Бруклин“, — но най-прекият път от острова беше тунелът „Мидтаун“. Полицията и фБР бяха получили разрешение да затворят всички експресни платна и автоматични пропускателни пунктове и така престъпниците трябваше да минат през обслужван от човек вход.
Бившият полицай не беше подозирал, че точно той ще забележи емигрантите.
Явно обаче точно така щеше да стане. В момента той бършеше запотени длани в панталона си и гледаше как белият микробус с надпис отстрани, шофиран от китаец, се движи бавно към неговото гише.
Десет коли, девет…
Той измъкна личния си 375-калибров „Смит и Уесън“ с десетсантиметрова цев. Остави револвера до касовия апарат и се зачуди как да се справи със ситуацията. Щеше да сигнализира на полицията, но какво да прави, ако понечат да избягат? Реши да ги заплаши с оръжието и да им нареди да слязат от микробуса.
Какво обаче да прави, ако някой бръкне под таблото или между седалките?
По дяволите, тогава оставаше беззащитен в стъклената си будка, съвсем сам срещу банда китайски мафиоти. Можеше дори да са въоръжени с предпочитаните в Китай автомати „Калашников“.
Мамка им, щеше да стреля.
Не удостои с внимание оплакванията на една жена, че електронните пропускателни пунктове са затворени, и погледна платното пред будката си. Микробусът беше на три коли от него.
Бръкна в колана си и извади устройството за бързо презареждане, метален пръстен с шест патрона, с който можеше да презареди револвера за секунди. Остави го до оръжието и отново избърса дясната си ръка от панталона.
Отначало Сам Чан се разтревожи, че опашката от коли е заради затваряне на пътя от полицията, но видя будките и реши, че е някакъв граничен пункт.
Паспорти, документи, визи… Нямаха.
Ужасен, той се огледа за изход, но пътят бе ограден от високи стени.
— Трябва да платим — обади се Уилям.
— Защо да плащаме? — попита Сам Чан момчето, специалиста им по американски обичаи.
— Такса — обясни Уилям, сякаш беше близко до ума. — Трябват ми три долара и петдесет цента.
Имаха хиляди юани — макар и мокри и осолени, — но не бяха посмели да купят долари на черно във фуджоу, защото така щяха да подскажат на службите за сигурност, че смятат да емигрират. В една кутийка между предните седалки намериха петдоларова банкнота.
Микробусът пълзеше бавно напред. Пред тях оставаха две коли.
Чан погледна човека в будката и му се стори много нервен. Постоянно хвърляше погледи на микробуса, скрити и явни.
