беше тръгнала да спасява. Стана му жал, че такава хубава жена може да се похаби, но това не му влизаше в работата. Задачите му бяха ясни — да намери Призрака, да остане жив.
Плуването срещу мощните вълни към давещия се изтощи почти напълно Амелия Сакс и тя откри, че за да поддържа и себе си, и емигранта над водата, трябва да полага върховни усилия. Болка прорязваше коленните и бедрените й стави. Самият удавник не й помагаше много. Беше среден на ръст, слаб, без много тлъстина, която да спомага за задържането му на повърхността. Риташе едва-едва, лявата му ръка бе неизползваема заради огнестрелна рана в гърдите или рамото.
Задъхана, плюейки отвратителната солена вода, навлизаща в устата и носа й, тя бавно напредваше към брега. Солта щипеше очите й, но тя все пак виждаше размазаните силуети на двама души с носилка и голяма зелена кислородна бутилка, които й махаха да плува към тях.
„Добре де, опитвам…“
Загреба с все сили, но течението я дърпаше навътре. Погледна назад, към скалата, за която се беше държал удавникът, и установи, че въпреки огромните си усилия е преплувала само три-четири метра.
По-бързо. По-бързо!
Заповтаря наум една от мантрите си:
„Когато се движиш, не могат да те хванат…“
Още два-три метра. Наложи се обаче да спре, за да си поеме въздух, и с ужас забеляза как течението ги дърпа навътре.
„Хайде, да се махаме…“
Безпомощният емигрант, сега почти в безсъзнание, я теглеше надолу. Сакс зарита по-силно. Прасецът й се схвана и тя изпищя. Тъмната вода, пълна с водорасли и пясък, я погълна. Без да изпуска емигранта, стисна с пръсти крака си, за да отпусне мускулите му; опита да задържи въздух колкото можеше по- дълго.
„О, Линкълн“ — помисли си.
Изведнъж:
„Господи! Какво беше това?“
Баракуда, акула, змиорка… изскочи от черната вода и я сграбчи през гърдите. Тя посегна за автоматичния нож, който носеше в джоба си, но ръката й бе блокирана от ужасната риба. Чудовището я вдигна и след секунди тя бе на повърхността и прекрасният въздух изпълваше белите й дробове.
Рибата се оказа човешка ръка, покрита от черен водолазен костюм.
Водолазът от Спасителния отряд на окръг Съфолк изплю наустника на кислородния си апарат и каза:
— Всичко е наред, госпожице, държа ви.
Друг водолаз придържаше емигранта над водата.
— Схванах се — обясни задъхано Сакс. — Не мога да се движа.
Той протегна ръка под водата, изправи крака й и натисна пръстите й, за да изпъне мускула на прасеца й. След миг болката отмина. Тя кимна.
— Не се опитвайте да плувате. Отпуснете се. Аз ще ви извадя.
Водолазът я задърпа, тя изви глава назад и се съсредоточи върху дишането си. Силните му крака, подпомогнати от плавниците, бързо ги приближиха към брега.
— Колко смело от ваша страна да му се притечете на помощ. Повечето хора щяха просто да гледат как се дави.
Останаха в ледената вода сякаш цяла вечност. Накрая Сакс почувства камъчета под краката си. Излезе на брега и взе одеялото, което й подаде един от мъжете. Пое си дълбоко въздух. Приближи се до емигранта, положен върху носилката, с кислородна маска на лицето. Очите му бяха замъглени, но беше в съзнание. Ризата му бе разкопчана и един санитар чистеше раната.
Сакс изтръска колкото можеше пясъка от краката си, след това се обу и закопча кобура си.
— Как е той?
— Раната не е сериозна. Улучили са го в гърдите, но под ъгъл. Куршумът не е проникнал в гръдния кош. Температурата му е спаднала и е изтощен.
— Мога ли да му задам няколко въпроса?
— Колкото може по-малко. Има нужда от кислород и почивка.
— Как се казвате? — обърна се Сакс към емигранта. Той вдигна кислородната си маска:
— Джон Сун.
— Аз съм Амелия Сакс от Нюйоркското полицейско управление.
Тя му показа значката и служебната си карта според правилата. След това попита:
— Какво стана?
Китаецът отново вдигна кислородната маска:
— Бях във водата. Този, който ни превозваше, казват му Призрака, ме видя и се приближи по брега. Стреля и не улучи. Гмурнах се, но трябваше да изплувам, за да си поема въздух. Той чакаше. Стреля пак и ме улучи. Направих се на умрял и той се качи в една червена кола и отпътува. Опитах да доплувам до брега, но не успях. Просто се държах за тази скала и чаках.
Сакс го огледа.
Беше хубав мъж и изглеждаше в добра форма. Наскоро бе гледала едно предаване за Китай, от което научи, че за разлика от американците, които спортуват рядко (най-често от суета), китайците тренират цял живот. Предполагаше, че и той се е занимавал със спорт.
— Как… — понечи да попита емигрантът, но се закашля.
Санитарят го изчака да изплюе водата; след като Сун спря да кашля, коленичи и постави кислородната маска на лицето му.
— Съжалявам, полицай, но наистина трябва да е постоянно на кислород.
Сун обаче вдигна маската:
— Как са останалите? Добре ли са?
Полицията няма практика да споделя информация със свидетелите, но тя срещна погледа му и отвърна:
— Съжалявам. Двама са мъртви.
Той затвори очи и стисна с дясната си ръка амулета, който носеше на врата си.
— Колко бяха в лодката? — попита Сакс. Сун се замисли за момент.
— Общо четиринайсет. — И веднага попита: — Той измъкна ли се? Призрака?
— Правим всичко, за да го заловим.
Санитарят й подаде портфейла на емигранта и тя го прегледа. По-голямата част от съдържанието му се разпадаше от солената вода и повечето написано беше на китайски. Една визитна картичка на английски обаче още се четеше. На нея пишеше: „Д-р Сун Кай“.
— Кай? Това малкото ви име ли е? Той кимна.
— Използвам повече Джон — уточни.
— Лекар ли сте?
— Да.
Сакс извади снимка на две деца, момче и момиче.
— Вашите… — започна. Ужасно предчувствие стегна гърлото й.
Сун я разбра.
— Децата ли? Във Фудзян са. С родителите ми. Санитарят стоеше до пациента си, недоволен, че все вдига маската. Сакс обаче имаше работа за вършене.
— Доктор Сун, имате ли представа накъде може да отива Призрака, трафикантът? Има ли къща или апартамент тук, в тази страна? фирма? Приятели?
— Не знам. Той не говореше с нас. Третираше ни като животни.
— А другите емигранти? Знаете ли къде са отишли?
— Не, съжалявам. Щяха да ни закарат в някаква тайна квартира в Ню Йорк, но не са ни обяснявали
