Една кола.
Мъжът в будката ги огледа скришом. Облиза се нервно и запристъпя от крак на крак.
— Това не ми харесва — каза Уилям. — Той подозира нещо.
— Нищо не можем да сторим — каза Чан. — Давай.
— Ще избягам.
— Не! Може да е въоръжен. Ще стреля.
Уилям намали пред будката и спря. Щеше ли момчето, в неочакваното си неподчинение, да пренебрегне заповедта на баща си и да даде газ през бариерата?
Мъжът до касата преглътна и натисна нещо до големия си касов апарат. Сигнален бутон?, мина през ума на Чан.
Уилям се наведе и посегна вдясно от себе си.
Чиновникът трепна. Плъзна ръка напред.
Втренчи очи в банкнотата, която му подаваше Уилям.
Какво има? Дали не му даваха твърде много? Или прекалено малко? Да не би да очакваше подкуп?
Мъжът в будката примигна. Наведе се напред и взе банкнотата с трепереща ръка. Погледна микробуса отстрани, където пишеше „Хоум Стор“.
Изброи рестото и погледна в самия микробус. Можеше да види (поне така се надяваше Чан) само десетина фиданки и храсти, изкопани от Чан, Уилям и Ву от един парк край пътя, за да се дегизират като доставчици на разсад за някой местен магазин. Останалите се криеха на пода под листата.
Чиновникът върна рестото.
— Хубаво място е този „Хоум Стор“. Все в него пазарувам.
— Благодаря — отвърна Уилям.
— Денят не е много добър за доставки, а? — Чиновникът кимна към мрачното небе.
— Благодаря — смотолеви Чан.
Уилям подкара бавно микробуса. След няколко минути навлязоха в тунел.
— Добре, в безопасност сме, минахме пункта — обяви Чан и останалите пътници се изправиха, като изтръскваха листата от дрехите си. Е, идеята му се оказа добра.
По пътя от плажа Чан се досети, че полицията ще постъпи, както правят китайските служби за сигурност — ще блокира пътищата.
Затова спряха при един голям търговски център, в средата на който се намираше филиал на „Хоум Стор“. Беше денонощен и по това време имаше съвсем малко служители — Чан, Ву и Уилям се промъкнаха без проблем през товарната рампа. От склада откраднаха няколко кутии боя, четки и инструменти. После се измъкнаха навън, но не и преди Чан да надникне в главното помещение на магазина. Търговската площ заемаше декари. Беше удивително — Чан никога не бе виждал толкова много стока. Напълно оборудвани кухни, хиляди осветителни тела, обзавеждане за тераси и дворове, врати, прозорци, килими. Цели щандове за гайки, винтове и пирони. Веднага му се прииска да доведе Меймей и баща си, просто да им покаже магазина. Е, щеше да има време и за това. Не сега обаче.
— Взимам тези неща, защото се налага, за оцеляването ни — обясни Чан на Уилям.
Петте долара, които намериха в микробуса, не бяха достатъчни, за да купят всичко. Чан добави:
— Веднага щом намеря пари, ще ги платя. Ще им изпратя парите.
— Ти си луд — отвърна момчето. — Те имат повече, отколкото се нуждаят. Предвидили са кражби. Това е включено в цената.
— Ще им върнем парите! — тросна се Чан.
Този път момчето дори не си даде труда да отговори. Чан намери някаква цветна листовка на рампата. Докато сричаше английските букви, осъзна, че това е рекламна брошура с адреси и телефонни номера на магазини от веригата „Хоум Стор“. Когато получи първата си заплата, веднага щеше да им изпрати парите.
Върнаха се при микробуса и откриха друг, подобен на техния. Уилям смени номерата и продължиха към града, докато стигнаха една изоставена фабрика. Спряха под навеса откъм товарния вход, на сухо, и Чан и Ву замазаха надписа с името на църквата. След като бялата боя засъхна, Чан, дългогодишен калиграф, изписа изящно „Хоум Стор“ от двете страни с букви, подобни на тези от рекламната брошура.
Да, номерът проработи.
Излязоха от тунела в Манхатън. Уилям беше разгледал картата, докато чакаха на пропускателния пункт, и сега знаеше в общи линии как да стигнат до Китайския квартал. Еднопосочните улици го пообъркаха, но скоро се ориентира и намери правилния път.
В натовареното пиково движение, допълнително забавяно от мъглата и дъжда, те минаха покрай река с абсолютно същия цвят като океана, от който току-що се бяха спасили.
Сивата земя, замисли се Чан. Никакви златни магистрали, никакви диамантени градове, както им беше обещавал злощастният капитан Сен. Докато се оглеждаше, Чан се запита какво ли ги чака занапред. Потъването на „Дракона“ бе променило коренно плановете им.
На теория той още дължеше на Призрака огромна сума. Таксата за нелегалното прехвърляне на един човек от Китай в САЩ бе около 50 000 долара. Тъй като Чан беше дисидент и отчаяно искаше да напусне страната, логично бе агентът на Призрака да вдигне цената. За тяхна изненада обаче трафикантът поиска само 80 000 долара за прехвърлянето на цялото семейство, включително баща му. За да предплати 10 процента от сумата, Чан бе изтеглил всичките си спестявания и беше взел заеми от приятели и роднини.
По договора Чан се задължаваше той, Меймей и Уилям (и по-малкия му син, когато порасне достатъчно) да дават ежемесечно пари на агентите на Призрака до пълното изплащане на дълга. Много емигранти започваха работа направо при трафиканта, който ги е превозил (мъжете — главно в китайските ресторанти, жените — в шивашки фабрики), и живееха в тайни квартири срещу солиден наем. Чан обаче нямаше доверие на трафикантите, особено на Призрака. Носеха се твърде много слухове за побои, изнасилвания и принудително задържане на емигранти в пълни с плъхове коптори. Затова той сам бе уредил работа за себе си и сина си и беше наел апартамент в Ню Йорк чрез брата на свой приятел.
Сам Чан бе имал доброто намерение да изплати цялата сума, но сега, след потъването на „фуджоуския дракон“ и опита на Призрака да ги убие, договорът бе невалиден и те се бяха измъкнали от тежкото бреме на дълговете — ако, разбира се, оцелеят достатъчно дълго, докато Призрака и помощниците му бъдат заловени или убити от полицията или избягат обратно в Китай. Това означаваше, че трябва да се скрият колкото може по-скоро.
Уилям караше умело в натовареното движение. (Къде се беше научил? Те дори нямаха кола.) Сам Чан хвърли поглед към задната част на микробуса. Спътниците му бяха раздърпани и смърдяха на морска вода. Жената на Ву, Йонпин, изглеждаше много зле. Седеше със затворени очи, трепереше и челото й беше мокро от пот. Ръката й бе счупена от сблъсъка със скалата и раната й още кървеше през импровизираната превръзка. Красивата дъщеря на Ву, Чинмей, изглеждаше здрава, но бе много изплашена. Брат й, Лан, беше връстник на по-малкия син на Чан; двете момчета, с еднакви къси прически, седяха едно до друго, гледаха през прозореца и си шепнеха нещо.
Чан Дзечи седеше неподвижно, с кръстосани крака и отпуснати ръце, със зализана назад оредяла бяла коса, мълчаливо, но наблюдавайки внимателно всичко с полузатворени очи. Кожата на стареца изглеждаше по-жълта, отколкото при тръгването им от фуджоу, но Чан може би просто си въобразяваше. Във всеки случай той бе решил още щом се установят, да заведе стареца на лекар.
Микробусът забави заради задръстване. Уилям натисна нетърпеливо клаксона.
— По-тихо — сопна се Чан. — Да не привличаме вниманието.
Момчето обаче изсвири още веднъж. Чан погледна сина си, слабото му лице, дългата му коса, спускаща се доста под ушите. Попита шепнешком:
— Този микробус… Откъде знаеш да го палиш така?
— Какво значение има?
— Отговори ми.
— Чух да говорят в училище.
— Лъжеш! Вършил си го и преди.
— Крал съм само от партийни секретари и общински председатели. В това няма нищо лошо, нали?
