— Какво си правил?
Момчето се усмихна подигравателно и Чан предположи, че се шегува. Коментарът обаче очевидно бе насочен срещу него — намекваше за антикомунистическите писания на Чан, причинили толкова страдания на цялото семейство в Китай и наложили заминаването им за Америка.
— С какви хора дружиш, с крадци ли?
— О, татко!
Момчето поклати снизходително глава и на Чан му се прииска да го удари.
— За какво ти беше онзи нож? — попита Чан.
— Много хора носят ножове. Дядо също има.
— Това е сгъваемо ножче за почистване на лули, не оръжие. — Чан загуби самообладание. — Как може да се държиш толкова непочтително?
— Ако нямах нож — отвърна гневно момчето — и ако не бях подкарал микробуса, вероятно щяхме да сме мъртви.
Колоната автомобили потегли и Уилям замълча.
Чан се извърна, чувстваше се страшно засегнат от думите на момчето, от тия неизвестни нему аспекти на характера му. О, и в миналото бе имал проблеми с Уилям. С навлизането си в пубертета момчето беше станало мрачно, раздразнително, резервирано. Започна да бяга от училище. Когато получи писмо от учителя заради лошите му бележки, Чан се скара със сина си — чиято интелигентност беше проверена и далеч надвишаваше средното ниво. Уилям отговори, че не бил виновен той. В училище се отнасяли несправедливо с него, защото баща му беше дисидент, нарушил правилото за единственото дете, подкрепяше тайванската независимост и (най-тежкото светотатство) критикуваше Китайската комунистическа партия и вижданията й за свобода и човешки права. Двамата с по-малкия му брат били тормозени редовно от „суперактивисти“ — единствени деца от заможни комунистически семейства, разглезени от високопоставени роднини и склонни да се налагат със сила над другите ученици. Никакво значение нямаше това, че Уилям е кръстен на най- знаменития американски предприемач през последните години, а Роналд — на американски президент.
Нито поведението на сина му, нито незадоволителните му обяснения обаче не бяха направили особено впечатление на Чан и не го бяха накарали да се замисли сериозно върху проблема. Освен това възпитанието на децата бе задължение на Меймей, не негово.
Защо се държеше така момчето?
Чан изведнъж си даде сметка, че между десетчасовите работни смени в една печатница и дисидентските си занимания не е отделял буквално никакво време на сина си — не и преди пътуването от Русия до Мейгуо. Може би, помисли си ужасено той, момчето винаги се е държало така.
Обзе го гняв, макар и не насочен към Уилям. Не можеше да определи точно за какво се ядосва. Известно време гледа гъмжилото от хора и коли около тях, сетне се обърна към сина си:
— Прав си. Аз нямаше да мога да запаля сам колата. Благодаря ти.
Уилям не даде знак, че е чул баща си, и продължи да шофира, потънал в мисли.
Двайсет минути по-късно навлязоха в Китайския квартал по широка улица, означена на английски и китайски като Канал Стрийт. Дъждът отслабваше, покрай стотиците бакалии, сувенирни магазини, рибарници, бижутерии, хлебарници щъкаха хора.
— Къде трябва да отидем? — попита Уилям.
— Спри тук — нареди Чан и Уилям отби до тротоара.
Чан и Ву слязоха. Влязоха в един магазин и попитаха за кварталните сдружения — тонг. Тези групи обикновено се образуваха от хора, произхождащи от определени райони на Китай. Чан търсеше фудзянския тонг. Даваше си сметка, че няма да бъдат приети добре сред китайците с корени от Кантон, откъдето бяха дошли повечето от първите емигранти. Остана изненадан обаче да научи, че голяма част от манхатънския Китайски квартал е населен с емигранти от Фудзян и че много кантонци са се преместили. Такъв тонг имаше само на няколко преки от магазина.
Чан и Ву оставиха семействата си в крадения микробус и отидоха до мястото. Боядисана в кафяво и с класически китайски криловиден покрив, сградата изглеждаше пренесена направо от някой бедняшки квартал от района на Северната автогара на фуджоу.
Чан и Ву влязоха в сградата на кварталното сдружение с наведени глави, сякаш, ако ги разпознаят, намиращите се във фоайето моментално щяха да измъкнат телефони и да известят ИНС — или Призрака — за идването им.
Джими Ма, облечен в сив костюм, заплашващ да се пръсне по шевовете и наръсен с цигарена пепел, ги посрещна и ги покани в кабинета си на горния етаж.
Председател на Фудзянското дружество на Източен Бродуей, Ма всъщност бе кмет на тази част от Китайския квартал.
Кабинетът му беше просторна, но оскъдно обзаведена стая с две бюра и шест различни стола, купища книжа, скъп компютър и телевизор. В една паянтова секция се съхраняваха стотина книги на китайски. На стената висяха избелели, нацвъкани от мухи китайски пейзажи. Чан обаче не се оставяше да бъде подлъган от западналия вид на кабинета. Подозираше, че Ма е мултимилионер.
— Заповядайте, седнете — покани ги домакинът на китайски.
Мъжът с широко лице и пригладена черна коса им предложи цигари. Ву взе една. Чан поклати глава. Беше отказал пушенето, след като загуби работата си като учител и започна да изпитва недостиг на пари.
Ма огледа изпитателно мръсните им дрехи, сплъстените им коси.
— Изглеждате, сякаш сте преживели доста. Имате ли нещо за разказване? Какво е станало? Обзалагам се, че е интересно.
Чан наистина имаше какво да разказва. Дали е интересно, не можеше да прецени, но със сигурност бе невероятно. Беше решил да не казва на никого, че са били на „Дракона“ и че Призрака може би ги издирва. Затова отвърна:
— Току-що пристигнахме с един хондураски кораб.
— Кой ви превозваше?
— Представи се като Мосихе.
— Мексиканец ли е? — Ма поклати глава. — Не познавам трафиканти латиноамериканци.
— Взе ни парите — продължи мрачно Чан, — но просто ни стовари на пристанището. Щял да ни осигури документи и транспорт, твърдеше, но изчезна.
Ву слушаше измисления му разказ с удивление. Чан му беше наредил да мълчи и да го остави да говори с Ма. На „Дракона“ Ву пиеше много и често избухваше. Не умееше да си мери приказките.
— Стават такива неща — отбеляза безгрижно Ма. — Защо лъжат хората? Не им ли вреди на бизнеса? Скапани мексиканци. Откъде сте?
— От Фуджоу — отвърна Ву.
Чан се размърда нервно. Смяташе да каже друг град от Фудзян — за да сведе до минимум възможността за свързването им с Призрака. Преодоля гнева си и продължи:
— Имам две деца и едно бебе. И баща ми е с мен. Възрастен е. Жената на приятеля ми е болна. Имаме нужда от помощ.
— А, помощ. Ето, това вече е интересно, нали? Мога да направя някои неща. Други не мога. Нима съм един от осмината безсмъртни? Не, не съм. От какво се нуждаете?
— От документи. За мен, жена ми и големия ми син.
— Да, да, мога да намеря. Шофьорски книжки, социалноосигурителни карти. С тях ще можете да минете за тукашни граждани, но не и да си намерите истинска работа. Мръсниците от ИНС карат фирмите да проверяват всичко.
— Имам вече уредена работа — отвърна Чан.
— Аз обаче не правя паспорти — добави Ма. — Прекалено опасно е. Нито зелени карти.
— Какво е това?
— Разрешителни за работа. Не мога да ви осигуря.
