— Ще останем в нелегалност и ще чакаме амнистия.
— Така ли? Има да чакате. Чан вдигна рамене:
— Баща ми има нужда от лекар. — Кимна към Ву. — Жена му също. Можете ли да ни осигурите здравни книжки?
— Не. фалшификатите се откриват много лесно. Ще се наложи да се обърнете към частен кабинет.
— Скъпо ли е?
— Да, много. Ако нямате пари обаче, идете в градската болница, там ще ви приемат.
— Добро ли е здравеопазването?
— Откъде да знам? Освен това… имате ли избор?
— Добре. Колко ще излязат другите документи?
— Хиляда и петстотин.
— Юана ли?
— В зелено.
Чан не издаде чувствата си, но си помисли: Хиляда и петстотин! Това беше лудост. В колана си носеше около пет хиляди долара в китайски юани. Всички пари, с които разполагаше семейството му.
Той поклати глава:
— Не, невъзможно.
След няколко минути ожесточено пазарене се споразумяха за 900 долара за всички документи.
— И за вас ли? — обърна се Ма към Ву. Слабият мъж кимна, но добави:
— Само за мен. Ще излезе по-евтино, нали? Ма дръпна от цигарата си:
— Петстотин. Няма да отстъпя.
Ву опита да се пазари, но Ма държеше на своето. Накрая хилавият китаец се съгласи неохотно.
— Трябват ми снимки на всички за шофьорските книжки — каза Ма. — Идете в някой увеселителен парк. Там можете да се снимате.
Чан си спомни как с Меймей бяха посетили подобна кабинка в един голям увеселителен център в Сямен преди години, наскоро след като се бяха запознали. Сега снимките бяха в един куфар в корпуса на „фуджоуския дракон“.
— Имаме нужда и от микробус. Нямам достатъчно пари да си купя. Мога ли да наема от вас?
Председателят на тонга се подсмихна:
— Нямам ли всичко? Разбира се, разбира се.
След още пазарлъци постигнаха съгласие и за наема. Ма събра всичко, което му дължаха, и го изчисли в юани. Обяви невероятна сума и двамата мъже кимнаха неохотно.
— Кажете ми имена и адрес за документите.
Ма се обърна към компютъра и затрака бързо по клавишите под диктовката на Чан.
Самият Чан бе прекарал много време на стария си лаптоп. Интернет се беше превърнал във врата на дисидентите към останалия свят, макар това да бе свързано с много затруднения. Модемът на Чан беше мъчително бавен, а службите за сигурност и Народноосвободителната армия постоянно следяха имейлите на дисидентите. Чан имаше защитна програма на компютъра си, която често му сигнализираше, че органите на властта опитват да проникнат в системата му. Веднага прекъсваше връзката и се налагаше да смени Интернет-доставчика си. Лаптопът също е на морското дъно, помисли си тъжно той.
Когато Чан започна да диктува адреса, Ма вдигна поглед от клавиатурата:
— В Куинс ли ще отседнете?
— Да, един приятел ни уреди квартира.
— Голяма ли е? Има ли достатъчно място за всички ви? Не мислите ли, че агентите ми могат да ви помогнат? Мисля, че могат. Имам връзки в Куинс.
— Домакинът ми е брат на най-добрия ми приятел. Вече ни е уредил жилище.
— А, брат на приятел. Добре. Е, аз контролирам една организация там. Търговската асоциация на флъшинг. Много голяма. Мощна. Това е новият китайски квартал в Ню Йорк. флъшинг. Може би апартаментът няма да ви хареса. Може би няма да е безопасно за децата. Възможно е, не мислите ли? Идете в асоциацията и споменете името ми.
— Ще го имам предвид.
Ма кимна към компютъра и попита Ву:
— И двамата ли ще сте на този адрес?
Чан понечи да отговори утвърдително, но Ву го изпревари:
— Не, не. Искам да остана в Манхатън, в Китайския квартал. Може ли вашият агент да ни намери къща?
— Ама… — намръщи се Чан.
— Нали не цяла къща? — осведоми се развеселено Ма. — Тук няма къщи… които да си позволите.
— Апартамент тогава?
— Да, има временно свободни стаи. Можете да се нанесете веднага, сетне ще ви намерим постоянно жилище.
Докато Ма пишеше, в стаята прозвуча пиукането на модем. Чан постави ръка на рамото на Ву и прошепна:
— Цичен, трябва да дойдете с нас.
— Ще останем в Манхатън.
Чан се наведе по-близо, така че Ма да не чуе:
— Не бъди глупав. Призрака ще ви открие. Ву се засмя:
— Не се бой от него.
— Да не се боя ли? Той току-що изби десетина наши приятели.
Чан не можеше да си представи да рискува толкова лесно живота си и живота на семейството си. Ву обаче беше непоклатим:
— Не. Тук оставаме.
Чан замълча. Ма изключи компютъра, написа някаква бележка и я подаде на Ву.
— Това е агентът ми. Намира се само на няколко преки оттук. Ще се наложи да му платите известен хонорар. Аз няма да ви взема пари за това. Не съм ли щедър? Всички смятат, че Джими Ма е щедър. Сега да се заемем с колата на господин Чан.
Ма заговори бързо по телефона. Уреди микробусът да бъде докаран веднага. Затвори и се обърна към двамата мъже:
— И така, всичко е уредено. Не е ли удоволствие да работиш с такива разумни мъже?
Тримата се изправиха едновременно и се ръкуваха.
— Цигара за из път? — предложи домакинът на Ву и той си взе.
Преди да излязат, Ма се осведоми:
— Още нещо. Този мексикански трафикант… Няма причина да ви преследва, нали? Чисти ли са ви сметките?
— Да, чисти са.
— Добре. Нямаме ли достатъчно причини за безпокойство и без това? Няма ли достатъчно демони да ни преследват? — заключи весело домакинът им.
10.
Далечен вой на сирени раздра сутрешния въздух.
Звукът се усили и Линкълн Райм се надяваше това да е знак за идването на Амелия Сакс. Уликите, събрани от нея на плажа, бяха донесени от един млад техник, който плахо и безмълвно пристъпи в обиталището на легендарния Линкълн Райм и побърза да остави пликчетата и снимките на указаното от криминолога място.
Самата Сакс се беше отклонила от пътя, за да извърши оглед на едно вторично местопрестъпление. Откраднатият църковен микробус от Ийстън бе намерен преди 45 минути в Китайския квартал — изоставен в странична уличка близо до една станция на метрото. Колата беше минала незабелязано покрай постовете, защото някой бе замазал името на църквата и го беше заменил с добро копие на емблемата на един местен
