22.
Състоянието на жена му се влошаваше. Беше привечер. През последния час Ву Цичен бе седял на пода до леглото на съпругата си и беше бърсал челото й с влажна кърпа. Дъщеря му бе сварила чая, купен от него, и двамата бяха накарали пламтящата от треска жена да изпие горещата течност. Бяха й дали и от хапчетата, но в състоянието й нямаше видима промяна. Той отново се наведе и избърса лицето й. Защо не се подобряваше?, мислеше си гневно. Дали аптекарят не го беше излъгал? И защо, преди всичко, жена му бе толкова слаба? Нямаше да се разболее при пътуването, ако преди това се беше хранила правилно и бе спала достатъчно. Йонпин, крехка, бледа жена, би трябвало да полага повече грижа за себе си. Тя имаше задължения…
— Страх ме е — каза тя. — Не знам кое е реалност. Всичко ми се струва като сън. Главата ми, боли ме…
Думите й станаха неразбираеми, накрая заглъхнаха. Изведнъж Ву осъзна, че и него го е страх. За пръв път от заминаването им от Фуджоу преди толкова много време Ву Цичен се замисли, че може да я загуби. О, много бяха нещата у Йонпин, които не разбираше. Бяха се оженили импулсивно, без да се познават добре. Тя изпадаше в променливи настроения, понякога се държеше по-неуважително, отколкото би търпял баща му, да речем. Беше обаче добра майка, справяше се чудесно в кухнята, съобразяваше се с родителите му, проявяваше се находчиво в леглото. И винаги бе готова да седи тихо и да го слуша — и да го приема сериозно. Не бяха много хората, които го правеха. Той вдигна поглед и видя сина си на прага. Очите на Лан бяха разширени, сякаш е плакал.
— Връщай се при телевизора — нареди Ву. Момчето обаче не помръдна. Гледаше майка си. Ву се изправи:
— Чинмей, ела тук. Момичето се появи на вратата:
— Да, татко?
— Донеси ми няколко нови дрехи за майка си. Момичето изчезна и след малко се върна с чифт сини панталони и фланелка. Двамата преоблякоха жената. Чинмей взе чиста кърпа и избърса челото на майка си.
Сетне Ву излезе и отиде до магазина за електроника до апартамента им. Попита продавача къде е най- близката болница. Казаха му, че недалеч имало голяма клиника. Ву помоли продавача да напише адреса на английски; беше се примирил да даде пари и за такси, за да закара жена си. След като се прибра в апартамента, каза на дъщеря си:
— Скоро се връщаме. Слушай внимателно. Няма да отваряш на никого. Ясно ли е?
— Да, татко.
— Двамата с брат си ще стоите през цялото време в апартамента. Няма да излизате по никакъв повод.
Тя кимна.
— Заключи и сложи веригата, след като изляза. Изведе внимателно Йонпин, като я подкрепяше. Спря, чу щракането на резето и дрънченето на веригата. След това двамата тръгнаха по Канал Стрийт, изпълнена с толкова много хора, толкова много възможности, толкова много пари — които за момента не означаваха нищо за дребния, изплашен човек…
— Ето — извика трескаво Призрака, докато спираше на Канал Стрийт близо до Мълбъри. — Това са Ву.
Преди той и турците да намерят маските си и да слязат обаче, Ву помогна на жена си да се качи в едно такси. Настани се до нея, колата потегли и скоро я изгубиха от поглед.
Призрака отново потегли и спря пред жилището, чийто адрес и ключ агентът на Ма му бе дал преди по-малко от половин час — непосредствено преди да умре.
— Как мислиш, къде отиват? — попита един от турците.
— Не знам. Жена му изглеждаше зле. Нали видя как върви? Може би — при лекар. Призрака огледа улицата. Прецени разстоянията и отбеляза големия брой бижутерийни магазини на пресечката на Мълбъри и Канал Стрийт. Беше като по-малка версия на „диамантения“ район в Среден Манхатън. Това разтревожи Призрака. Означаваше, че на улицата има десетки въоръжени охранители — ако убият семейството на Ву преди края на работното време, някой от тях можеше да чуе изстрелите и да дотърчи. Дори през нощта имаше рискове: той забеляза четвъртитите кутии на десетки камери, насочени към тротоарите. Сега се намираха извън обсега им, но за да достигнат жилището на Ву, трябваше да минат под тях. Налагаше се да действат бързо.
— Ето как ще стане — започна бавно Призрака на английски. — Слушате ли внимателно?
Турците съсредоточиха цялото си внимание.
След излизането на майка й и баща й Ву Чинмей направи чай на брат си и му даде чаено хлебче и ориз. Замисли се как я бе злепоставил баща й пред един красив младеж в бакалията, когато опита да се пазари за хранителните продукти на сутринта след пристигането им в квартала. Да спести няколко юана от чаени хлебчета и фиде!
Тя остави осемгодишния Лан пред телевизора с яденето и отиде в спалнята, за да смени покритите с петна от пот чаршафи на майка си.
Погледна се в огледалото. Това, което видя, я зарадва: дългата черна коса, широките устни, дълбоките очи.
Някои забелязваха, че прилича на Люси Лю, актрисата, и Чинмей виждаше, че това е вярно. Е, щеше да заприлича още повече, ако смъкне някое и друго кило — и след като си оправи носа, разбира се. И смени тези смешни дрехи. Бледозелен анцуг… отвратително. Дрехите бяха много важни за Ву Чинмей. Тя и приятелките й гледаха жадно предаванията от модни ревюта в Пекин, Хонконг и Сингапур, високите манекенки, поклащащи бедра, когато минават пред публиката. След това момичетата, тринайсет и четиринайсетгодишни, правеха собствени ревюта, минаваха по импровизираната сцена, след което се скриваха зад параван, за да облекат друг модел дрехи.
Веднъж, преди партията да се нахвърли върху баща й заради голямата му уста, семейството бе предприело пътуване до Сямен, на юг от Фуджоу. Това беше прекрасен град, привличащ много туристи от Тайван и Запада. В една дрогерия, където баща й бе влязъл, за да си купи цигари, тя с удивление намери повече от трийсет модни списания. Остана в магазина половин час, докато татко й вършеше някаква работа, а майка й разхождаше Лан в една градинка. Прегледа ги всичките. Някои бяха западни, но имаше и издадени в Пекин или други градове от свободните зони по крайбрежието; показваха последните творби на китайските дизайнери, стилни, сякаш са направени в Милано или Париж.
Момичето възнамеряваше да учи моден дизайн в Пекин и да стане прочута моделиерка — може би след година-две като манекен.
Баща й обаче бе провалил всичко.
Тя се тръшна на леглото, сграбчи долнопробния плат на евтиния си анцуг и го задърпа гневно; искаше й се да го разкъса на парчета.
Какво щеше да прави сега с бъдещето си?
Да работи в някоя фабрика, да шие мизерни облекла като това. Да заработва по двеста юана на месец и да дава всичко на жалките си родители. Може би така щеше да прекара остатъка от живота си.
Това щеше да стане с мечтите й за работа в модния бизнес. Щеше…
Силно тропане по вратата прекъсна мислите й. Дъхът й секна от страх, тя си представи трафиканта, ужасния Призрак, с пистолет в ръка. Изстрелите, когато убиваше давещите се моряци!
Чинмей се втурна в хола и намали телевизора. Лан се извърна към нея намръщен. Тя му направи знак да мълчи.
Отвън се чу женски глас:
— Господин Ву? Там ли сте, господин Ву? Нося ви съобщение от господин Чан.
