камиона.
Подкара бавно. Хвърли поглед назад — турците се озъртаха объркани.
— Къде е? — попита Юсуф нервно. — Апартаментът на Чан? Не го виждам. Наоколо нямаше жилищни сгради. Призрака провери пак адреса. Номерът беше правилен; тук трябваше да е. Само че… само че тук имаше голям търговски център. Уличката, в която бяха навлезли, бе един от изходите на паркинга.
— Ган — изпсува Призрака.
— Какво става? — попита един от турците зад него. Ставаше това, че Чан не се беше доверил на Джими Ма, даде си сметка Призрака. Беше дал на председателя на тонга лъжлив адрес. Вероятно бе видял реклама на магазина и я беше запомнил. Той погледна големия надпис над главите им:
„«Хоум Стор» — обзавеждане за всеки дом и всеки двор“ Призрака се замисли какво да прави. Другият емигрант, Ву, вероятно не беше толкова умен. Бе използвал агента на Ма, за да си намери апартамент. Призрака имаше името на брокера и щяха да открият бързо мястото.
— Ще се заемем с Ву — каза той. — После ще търсим Чан.
„Найсин — всяко нещо с времето си.“
Сам Чан затвори телефона.
Остана неподвижен, загледан в екрана, където се виждаше хол, доста по-различен от този, в който се намираха, и семейство самодоволни и глупави американци, много по-различно от неговото. Меймей го наблюдаваше въпросително. Той поклати глава и тя отново се зае с Пои.
Сам Чан приклекна до баща си.
— Ма е мъртъв — прошепна.
— Ма ли?
— Лоабанът от Китайския квартал, който ни помогна. Обадих се да питам за документите ни. Секретарката му каза, че е мъртъв.
— Призрака ли? Той ли го е убил?
— Кой друг?
— Ма знаеше ли къде сме? — Не.
Чан не се беше доверил на Ма. Затова му бе дал адреса на „Хоум Стор“ от листовката на търговския център, от който бяха откраднали боята и четките. Всъщност семейство Чан изобщо не бяха в Куинс, а в Бруклин, в един квартал на име Оулс Хед, близо до пристанището. Бе запазил адреса в тайна от всички освен от баща си.
Старецът кимна и присви очи от болка.
— Морфин?
Баща му поклати глава и си пое дъх.
— Това потвърждава, че Призрака ни търси.
— Да — съгласи се Чан; изведнъж му хрумна една тревожна мисъл. — Ву! Призрака може да ги открие. Те получиха апартамент от агента на Ма. Трябва да ги предупредя.
Той тръгна към вратата.
— Не — спря го баща му. — Не можеш да спасиш човек от собствената му глупост.
— Той също има семейство. Деца, жена. Не можем да позволим да умрат.
Чан Дзечи се замисли. Сетне каза:
— Добре, но не отивай лично. Използвай телефона. Свържи се отново с онази жена. Кажи й да предаде съобщение на Ву, да го предупреди.
Чан вдигна слушалката и набра. Отново се свърза с жената от офиса на Ма и я помоли да предаде съобщение до Ву.
— Кажете му веднага да напусне жилището. Той и семейството му са в опасност. Ще му предадете ли?
— Да, да — отвърна тя, но звучеше разсеяно и Чан нямаше представа дали наистина ще изпълни молбата му. Баща му затвори очи и се отпусна на дивана. Чан уви краката му с одеяло. Старецът се нуждаеше спешно от лекар.
Толкова много неща трябваше да направи! За момент го обхвана отчаяние. Спомни си талисмана на доктор Джон Сун — Царя-маймуна. В трюма той бе позволил на малкия Роналд да поиграе с фигурката и му беше разказвал истории за Маймуната. Една от тях бе за това — как боговете наказали Маймуната за дързостта й, като я погребали под огромна планина. Точно така се чувстваше сега Сам Чан — притиснат от милиони тонове страх и несигурност. Обходи с очи семейството си и бремето му понамаля.
Уилям се засмя на нещо, което даваха по телевизията; на Чан му се стори, че синът му за пръв път е свободен от гнева, който излъчваше цял ден. Смееше се искрено на глупавото предаване. Роналд също.
Меймей бе погълната от грижите за Пои: Колко добре се чувстваше с децата! Чан нямаше такъв лесен подход към тях. Винаги премисляше думите си — дали да бъде строг в една ситуация, снизходителен в друга?
Жена му постави бебето в скута си, залюля го и то се засмя.
В Китай се ценят само момчетата (по традиция раждането на момиче е официален повод за развод). Чан, разбира се, бе изключително щастлив при раждането на Уилям и след това на Роналд, горд, че баща му може да е спокоен за продължаването на рода. Тъгата на Меймей, че нямат дъщеря обаче, тревожеше и него. Така Чан се намери в странно положение за китаец на неговата възраст — трябваше ли Меймей да забременее отново с надеждата, че този път ще роди момиче. Като дисидент и нарушител на закона за ограничаване на раждаемостта партията нямаше как да го накаже повече за това, че има още едно дете, затова той бе напълно готов да даде на жена си и момиче.
Тя обаче бе боледувала тежко по време на бременността си с Роналд и след раждането й бяха нужни месеци, за да се възстанови. Беше слаба жена и не толкова млада вече, затова лекарите настояваха заради здравето й да няма повече деца. Тя приемаше това стоически, също както решението на Чан да емигрират в Красивата страна — което на практика унищожаваше шансовете им да осиновят дъщеря заради незаконния им статут.
Но това ужасно положение очевидно бе донесло и нещо хубаво. Боговете на съдбата или духът на някой от предците им им бяха дали Пои, дъщерята, която не можеха да имат, и така се бе възстановила хармонията у жена му. Ин и ян, светлината и мракът, мъжкото и женското, скръбта и радостта. Лишения и дарове…
Чан стана, приближи се до синовете си и седна да погледа телевизия с тях. Стъпваше бавно и тихо, сякаш резките движения можеха да разрушат крехкия семеен мир като камък, паднал в спокойно утринно езеро.
Трета част
Книгата на живите и мъртвите
От вторник, Часа на петела (18.30), до сряда, Часа на плъха (1.00)
Във вейчи… двамата играчи застават пред празната дъска и започват да заемат позиции, които смятат, че ще им донесат предимство. Малко по малко празните полета изчезват. Следва сблъсъкът между противоположните страни; развиват се отбранителни и нападателни кампании, също както в реалния свят.
