— Какво?
— Шефовете на тонгове имат голямо самочувствие, нали?
— Със сигурност — отвърна Коу.
— Кажете му, че имаме нужда от помощ и кметът лично праща лимузина да го вземе.
Докато Селито уреждаше колата, Еди Дън се обади в сдружението на Кай. Разговорът протече в насечения и мелодичен ритъм на китайския. Еди постави ръка на слушалката:
— Ще му кажа, че е по молба на кмета.
— Не, кажи му, че се обаждаш от кабинета на губернатора.
— Малко по-внимателно, Линк — предупреди деликатно Селито.
— Ще внимаваме, след като заловим Призрака. Дън кимна, вдигна отново слушалката и поговори още малко. Затвори и обяви:
— Добре. Ще дойде.
Сони Ли опипваше разсеяно джобовете на панталона си, несъмнено търсеше цигари. Изглеждаше неловко.
— Хей, Лоабан, може те помоля за нещо? Може ми направиш услуга?
— Каква?
— Трябва обадя по телефон. В Китай. Сега няма пари да плати. Но ти се издължи.
— Добре.
— На кого ще се обаждаш? — попита безцеремонно Коу.
— Личен разговор. Моя работа.
— Не. Тук нямаш личен живот, Ли. Кажи или няма да се обаждаш на никого.
Китаецът погледна хладно агента от ИНС и отвърна:
— На мой баща.
— Разбирам китайски — промърмори Коу. — Путонхуа и минанхуа. Разбирам хао. Ще слушам.
Райм кимна на Том и болногледачът поръча международен разговор с град Люгоюан. Подаде слушалката на Ли, който я взе колебливо.
Погледна я за момент, след това обърна гръб на Райм и останалите и я вдигна бавно към ухото си.
Райм изведнъж видя един различен Сони Ли. Една от първите думи, които чуха, бе „Канмей“, официалното име на Сони. Докато говореше, китайският полицай изглеждаше смирен, скромен, нервен. Накрая затвори и остана известно време свел поглед към земята.
— Някакъв проблем? — попита Сакс.
Ли внезапно осъзна, че някой го е заговорил. Тръсна глава и отново се обърна към Райм:
— Добре, Лоабан, какво прави ние сега?
Ще потърсим някои хармонични улики — отвърна криминологът.
20.
След половин час се позвъни и Том излезе. Върна се, придружен от дебел китаец в сив, закопчан догоре костюм, бяла риза и раирана вратовръзка. При вида на Райм в инвалидната количка и на научната апаратура в старата колониална къща по лицето на новодошлия не се изписа нито изненада, нито изражение на шок. Единствената емоция, която изрази, бе, когато забеляза Сакс да пие чай от билки, чиито миризми очевидно му бяха познати.
— Аз съм господин Кай. Райм се представи.
— Говорите ли английски? — попита.
— Да.
— Имаме един проблем, господин Кай, и се надявам, че вие ще ни помогнете да го разрешим.
— За губернатора ли работите?
— Да.
„В известен смисъл“ — помисли си Райм и хвърли насмешлив поглед на все още нервния Лон Селито.
Кай седна и Райм му обясни за „фуджоуския дракон“ и емигрантите, криещи се в града. При споменаването на Призрака по лицето на Кай отново нещо трепна, но бързо придоби отново неутрално изражение. Райм кимна на Дън, който разказа за убийците и подозренията, че са от някоя китайска малцинствена група.
Кай кимна, замисли се. Очите му, скрити зад големи бифокални очила, се движеха живо.
— Призрака, знаем за него. Той причинява много главоболия на всички ни. Ще ви помогна. В Китайския квартал няма никакви малцинствени тонгове или банди, но ще проуча в други райони. Имам връзки.
— Много е важно — намеси се Сакс. — Тези десет души, свидетелите… Призрака ще ги избие, ако не ги намерим преди него.
— Разбира се — отвърна съчувствено Кай. — Ще направя каквото мога. Щом шофьорът ви ме върне, започвам проучването.
— Благодаря — каза Сакс.
Селито също кимна в знак на благодарност.
Кай стана и се ръкува с членовете на екипа, но за разлика от повечето гости, когато се обърна към Райм, ръката му дори не потрепна. Вместо това просто кимна, което говореше за доста по-голям самоконтрол и интелигентност, отколкото личеше от разсеяното му поведение.
Райм се радваше, че такъв човек им помага.
Когато Кай се отдалечаваше към вратата обаче, Сони Ли го спря рязко:
— Тин!
— Каза „чакай“ — обясни шепнешком Еди Дън на Райм. Кай се обърна намръщен. Ли се приближи до него и заговори насечено. Председателят на тонга му отвърна рязко.
Райм се уплаши, че ще се стигне до бой.
— Хей, какво правиш? — викна Селито.
Ли не му обърна внимание и зачервен, продължи да обсипва Кай с порой от думи. Председателят на тонга замълча и сведе глава.
Райм стрелна с поглед Дън. Младият мъж сви рамене:
— Прекалено бързо говорят. Не мога да ги следя.
Ли заговори по-спокойно и Кай започна да кима и да отговаря. Накрая Ли зададе някакъв въпрос, председателят на тонга протегна ръка и двамата се здрависаха.
Кай отново кимна кратко на Райм с напълно безстрастно лице и излезе.
— Какво, за Бога, беше това? — поинтересува се Сакс.
— Защо го оставили си тръгне? — обърна се с упрек Ли към Райм. — Нямало ви помогне.
— Напротив, щеше.
— Не, не. Няма значение какво казва. Защо ни помага? Това опасно. Той има семейство, не иска близки пострадат. Не получава нищо от вас. Не може го заблуди с лимузина. — Ли разпери ръце. — Знае, че губернатор няма общо.
— Ама нали каза, че ще ни помогне — възрази Селито.
— Китайци не обича казва „не“ — обясни Ли. — По-лесно намери извинение или каже „да“ и после забрави. Кай щял се върне в кабинет и забрави за нас, иска да каже. Той казал, че помогне, но всъщност имал предвид „мей-йо“. Знае какво е „мей-йо“? Значи „няма ви помогне“; „махай ми се от глава“.
— Ти какво му каза? За какво се карахте?
— Не, не, не се карали. Преговаряли. Сеща се, бизнес. Сега потърси ваши малцинства. Наистина.
— Защо? — поиска да разбере Райм.
— Защото му плати.
— Какво? — намеси се Селито.
— Не толкова много. Само десет хиляди. Долар, не юан.
— Няма начин! — скочи Алън Коу.
— Мили Боже! — възкликна Селито. — Нямаме толкова в бюджета.
Райм и Сакс се спогледаха и се разсмяха. Ли изсумтя:
