Мобилният й телефон иззвъня и тя подскочи. Когато посягаше към апарата, забеляза, че Сун е поставил длан върху нейната. Докато вдигаше телефона към ухото си, той отдръпна ръката си.
— Ало?
— Полицай, къде, по дяволите, се губиш? Беше Лон Селито.
Не й се искаше да му казва, но погледна патрулната кола навън и реши, че може би полицайте в нея са уведомили детектива за местонахождението й. Затова отговори:
— С Джон Сун.
— Защо?
— Трябваше да проверя някои неща.
Не беше лъжа, помисли си. Поне не съвсем.
— Добре, но приключвай. Трябваш ни тук, у Райм. Имаме улики за изследване.
„Господи! Какво толкова си се вкиснал?“
— Веднага идвам.
— Постарай се — тросна се Лон. Тя затвори и се обърна към Сун:
— Трябва да вървя.
— Намерихте ли Сам Чан и останалите от кораба? — с надежда попита лекарят.
— Още не.
Тя се надигна и Сун побърза да каже:
— За мен ще е чест, ако се върнете, за да продължа лечението.
— Да, ще ми бъде приятно.
Сун побутна торбичката с билки и хапчетата към нея.
19.
— Надявам се, че не сме прекъснали нищо важно, полицай — каза кисело Лон Селито, когато Сакс влезе в стаята на Райм.
Тя понечи да попита детектива какво означава това, но Райм започна да души въздуха.
— Помниш ли книгата ми, Сакс? „Криминологът не бива да слага парфюм, защото…
— … миризми, неприсъщи на местопрестъплението, могат да подпомогнат идентифицирането на индивиди, присъствали там.“
— Добре.
— Това не е парфюм, Райм.
— Тамян може би?
— Срещнах се с Джон Сун в един ресторант под апартамента му. Имаше ароматизиращи пръчици.
— Щипе носа — заключи Райм.
— Не, не — възрази Сони Ли. — Безопасно е. Съвсем безопасно.
„Напротив, направо вони“ — помисли си Райм; погледна торбичката в ръката на Сакс и сбърчи нос.
— Какво е това?
— Лекарство. За артрита ми.
— Това вони дори повече от тамяна. Какво ще го правиш?
— На чай.
— Вероятно вкусът му е толкова отвратителен, че забравяш болката. Дано да ти хареса. Аз лично предпочитам уиски. — Той я изгледа изпитателно. — Добре ли прекара с доктор Сун, Сакс?
— Аз… — започна неловко тя, объркана от нервния му тон.
— Как е той? — попита рязко Райм.
— По-добре.
— Говори ли много за дома си в Китай? За пътуванията си? За приятелите си?
— Накъде биеш? — попита предпазливо тя.
— Просто съм любопитен дали онова, което хрумна на мен, е хрумнало и на теб?
— И кое е то?
— Че Сун може да е баншоу на Призрака. Неговият помощник. Неговият съконспиратор.
— Какво?
— Очевидно не ти е хрумнало — отбеляза Райм.
— Няма начин. Разговарях доста с него. Не може да има никаква връзка с Призрака. Имам предвид…
— Всъщност — прекъсна я Райм — той наистина няма връзка. Току-що получихме доклад от сингапурското представителство на фБР. Помощникът на Призрака на борда е бил Виктор Ау. Отпечатъците и снимката му съвпадат с тези на един от труповете, открити от Бреговата охрана тази сутрин на мястото на корабокрушението.
Той кимна към компютъра. Сакс погледна образа на екрана, след това снимките на труповете върху дъската. Ау беше този, който се бе удавил, не някой от застреляните.
Райм продължи сериозно:
— Сун е чист. Само че не бяхме сигурни допреди десет минути. Предупредих те да внимаваш, Сакс. А ти просто си се отбила при Сун на сладки приказки. Не се разконцентрирай повече така.
„Отваряй си очите, гърба си опази…“
— Съжалявам. Не помислих.
Какво я разсейваше?, запита се отново Райм. Задоволи се обаче да каже:
— Хайде на работа, момчета и момичета.
Той кимна към електростатичните копия на отпечатъците от обувки от склада на Тан, които Том бе закачил на дъската с уликите. Нямаше какво толкова да кажат за тях, освен че Призрака носи най- разпространения номер — 8 по американската номерация, а тримата му придружители имат по-малки крака.
— Да се заемем с микроуликите по обувките на Призрака, Мел.
— Добре, Линкълн — каза бавно техникът, без да сваля очи от екранчето на хроматографския апарат. — Тук имаме нещо интересно. Много стари окислени железни частици, стари дървесинни влакна, пепел и силиций — прилича на стрито стъкло. Основното вещество е тъмен, матов минерал — монтморилонит. Има също алкален окис.
Добре, размишляваше Райм. Откъде, по дяволите, са дошли тези неща? Той кимна бавно, затвори очи и си представи, че крачи из стаята.
Като началник на ЦСО — Централния следствен отдел на нюйоркската полиция — той беше обикалял навсякъде. Бе носил винаги пликчета и шишенца в джобовете си, за да събира проби от почвата, бетона, прахта, растителността. Криминологът трябва да познава района си по хиляди различни начини: като социолог, картограф, геолог, инженер, ботаник, зоолог.
Той забеляза нещо познато във веществата, които описваше Купър. Но какво?
„Чакай, хрумна ми нещо. Задръж.“
По дяволите, изплъзна му се.
— Хей, Лоабан — чу се някакъв глас, но от много далеч. Райм не му обърна внимание и продължи да обикаля мислено, след това да прелита над различни квартали на града.
— Ама той…?
— Шшшт — каза строго Сакс.
Така му позволи да продължи необезпокояван пътуването си.
Той се понесе над небостъргача на Колумбийския университет, над Сентрал Парк с глинесто-варовитата почва и останките от животински екскременти, през улиците на Централен Манхатън, покрити с тонове сажди, сипещи се ежедневно върху тях, пристанищата със странната им смес от бензин, пропан и дизелово гориво, мизерните части на Бронкс с оловните им бои и старата мазилка, смесена с дървени стърготини за пълнеж…
Нагоре, нагоре…
Докато не стигна едно място.
Очите му се отвориха.
