— Не, не, аз разследва.
— Веднага го изгони, Сакс — извика Райм.
Тя го хвана за ръката и го изведе. Извика на Дън и Коу:
— Пазете да не влиза.
— Извинявай — смотолеви Дън. — Каза, че ще ти помогне за огледа.
— Така прави — каза объркано Ли. — Какъв проблем?
— Дръжте го навън. Ако трябва, сложете му белезници.
— Хей, Хонсе, ти много нервна.
Тя се върна в склада и довърши взимането на отпечатъци.
— Еди Дън там ли е? — попита Райм.
— Навън е.
— Накарай го да прегледа документите от офиса — предполагам, че са на китайски. Да потърси нещо за Призрака, за трафика на хора, за други трафиканти. Всичко, което може да ни е от полза.
Тя се показа на вратата и махна на Еди Дън. Той свали миниатюрната телефонна слушалка от ухото си и влезе при нея. Сакс привърши със събирането на улики и докато фотографите вършеха работата си, Дън прегледа бюрата и шкафовете. След половин час прилежна работа каза:
— Нищо интересно. Всичко е за доставки на хранителни продукти.
Тя предаде думите му на Райм и добави:
— Всичко събрах. След двайсет минути съм при теб. И изключи радиостанцията.
Докато търсеше Сони Ли, се замисли за липсващия баншоу. В града ли беше? Представляваше ли заплаха за тях?
„Гърба си опази…“
Тъкмо излизаше, когато клетъчният й телефон иззвъня. Тя вдигна и за своя изненада чу гласа на Джон Сун.
— Как сте? — попита Сакс.
— Отлично. Раната малко ме сърби. Исках да ви кажа, че взех някои билки. За артрита ви. Под апартамента ми има ресторант. Може ли да се срещнем там?
Сакс погледна часовника си. Какво можеше да й навреди? Даде уликите на Дън и Коу и им каза, че се налага да се отбие на едно място и ще бъде у Райм след час. Друг полицай щеше да закара тях и Сони Ли при криминолога. Ли изглеждаше зарадван, че няма да го вози тя. Сакс съблече костюма и го прибра в комбито. Седна зад волана и погледна към склада, през чиято врата се виждаше трупът на Джери Тан с вечно отворени очи, втренчени в тавана.
Още един убит от Призрака; името на Тан бе прехвърлено от графата на живите в списъка на мъртвите.
„Стига толкова — помоли се тя на десетимата съдии от ада. — Моля ви, стига толкова.“
18.
Амелия Сакс паркира служебния автомобил пред сградата, където живееше Джон Сун.
Слезе бавно. Погледът й пробяга по изрисувания на ръка надпис над цветарницата на партера. „Ако ви трябва късмет, стръкче бамбук си купете!“
Забеляза Сун през витрината на ресторанта. Той й помаха и се усмихна. Когато влезе, лекарят присви болезнено очи и понечи да стане.
— Не, не — спря го Сакс. — Няма нужда. Седна срещу него в голямото сепаре.
— Нещо за хапване?
— Не. Нямам много време.
— Чай тогава.
Той наля една чашка и я бутна към нея. Ресторантът беше тъмен, но чист. В няколко сепарета седяха мъже и разговаряха на китайски.
— Открихте ли го? — попита Сун.
Тя не желаеше да обсъжда разследването, затова се задоволи да каже, че имат някои следи.
— Не ми харесва тази несигурност — сподели Сун. — Като чуя стъпки пред вратата си, настръхвам. Като във Фуджоу е. Някой забавя ход пред дома ти и не знаеш дали е съсед, или полицай, изпратен от местния партиен секретар да те арестува.
Образът на убития Джери Тан изплува в съзнанието й и тя погледна за кураж през витрината, към патрулната кола, пазеща Сун.
— При целия тоя шум в пресата за „Фуджоуския дракон“… мислите ли, че Призрака ще се върне в Китай? — попита тя. — Знае ли колко хора са по петите му?
— Пробий казаните… — напомни Сун. Тя кимна.
— … и потопи лодките. Е, не е той единственият с такъв девиз.
Сун я огледа:
— Вие сте силна жена. Винаги ли сте работили в службите за охрана?
— Искате да кажете — в полицията. Като ченге. Службите за охрана са частни.
— О…
— Не, завърших академията по-късно.
Тя му разказа за кариерата си в една модна агенция на Медисън Авеню.
— Били сте манекенка? Това явно го забавляваше.
— Тогава бях млада. Беше ми интересно да опитам. Идеята бе повече на майка ми. Спомням си, че веднъж помагах на баща си в ремонта на една кола. Той беше полицай, но колите му бяха хоби. Възстановихме мотора на този стар „Тъндърбърд“. „Форд“. Спортна кола. Знаете ли ги?
— Не.
— Била съм, не знам, на деветнайсет може би. Работех на свободна практика към една модна агенция. Бях се завряла под колата, а той изпусна един гаечен ключ върху бузата ми.
— Ох.
— Голямото „ох“ дойде, когато майка ми видя раната. Не знам на кого беше по-бясна — на мен, на баща ми или на фирмата „Форд“.
— А майка ви? Тя ли гледа децата ви, когато сте на работа?
Сакс отпи глътка чай, погледът й остана спокоен.
— Нямам деца. Той се намръщи:
— Вие… съжалявам.
В гласа му звучеше състрадание.
— Е, не е краят на света. Сун поклати глава:
— Разбира се, че не. Не реагирах правилно… Изтокът и Западът имат различни разбирания за семейството.
Не съвсем, помисли си тя, но реши да не се задълбава в тази тема.
— В Китай децата са много важни за нас — продължи Сун. — Имаме, разбира се, проблем с пренаселването, но една от най-омразните мерки на правителството е законът за ограничаване на раждаемостта. Той важи само за китайците хан, които са мнозинство, затова малцинствата в граничните райони имат право на повече от едно дете. И аз някой ден ще имам още. Ще доведа децата си тук, ще срещна някоя и тя ще ми роди още две или три.
Докато говореше, той наблюдаваше очите й. Тя срещна погледа му и се почувства по-сигурна. Не знаеше нищо за способностите му като лекар, но дори само лицето му бе достатъчно да успокои пациента и така да ускори оздравяването му.
— Знаете ли, че китайската писменост е изградена от пиктограми — опростени рисунки? Йероглифът за „любов“ представлява майка, държаща детето си. Тази тема караше Сакс да се чувства малко неловко. Въпреки това й се прииска да му каже, че страшно желае да има деца. Изведнъж й се приплака. Овладя се бързо. Без такива! Никакво циврене, когато носиш най-хубавия австрийски пистолет на едното бедро и спрей със сълзотворен газ на другото. Тя осъзна, че известно време са се гледали мълчаливо. Сведе поглед, отпи глътка чай.
