Тъй като Специалният тактически отряд на Бюрото още не беше изпратен по случая, Делрей, Селито и Пийбоди събраха общ екип и облякоха двама полицаи китайци от Пети район като семейство Ву.
Сега обаче всички усилия бяха отишли на вятъра.
Делрей извика на един агент:
— Нещо за камиона от рибния магазин? Как може никой да не го е видял? Името на шибаната рибарница е написано с големи червени букви отстрани.
Агентът се обади по радиостанцията си и след минута докладва:
— Нищо, сър. Никаква следа от него.
Делрей опипа възела на вратовръзката си, показващ се над бронираната му жилетка.
— Нещо не е наред!
— Какво имаш предвид, Фред?
Агентът не отговори. Запъти се към рибарския магазин. Сакс го придружи. До голямата хладилна витрина пред магазина стояха трима китайци — продавачи, предположи Сакс. Двама полицаи взимаха показанията им.
Делрей се загледа зад тях и погледът му спря върху един старец, който веднага сведе очи към десетина сивкаворозови калкана в щайга с лед.
Делрей насочи пръст към него:
— Той ни каза, че Призрака е откраднал камиона, нали?
— Да, агент Делрей.
— Е, шибанякът ни е метнал!
Делрей и Сакс изтичаха в уличката отзад. Зад съседния магазин, полускрит зад голям контейнер, стоеше камионът на рибарницата.
Върнаха се отпред и Делрей се нахвърли върху стареца:
— Слушай бе, нещастник, казвай какво стана и не ме будалкай. Ясен ли съм?
— Той ме убие — захленчи старецът. — Накара да кажа, че откраднали камион, трима мъже. Допрял ми пистолет в глава. Избягали по улица. Не знам къде.
Делрей и Сакс се върнаха в импровизирания команден пункт.
— Не мога да го виня! Но все пак… — беснееше агентът.
— Значи — предположи тя — са избягали по страничната уличка и са откраднали някаква кола.
— Вероятно. И аз бих направил така. И може би са убили шофьора.
След малко се обади един полицай, за да докладва, че има сигнал за открадната кола. Трима въоръжени и маскирани нападнали един лексус, спрял на червен светофар, накарали возещите се вътре мъж и жена да слязат и изчезнали.
— Защо не са ги убили? — почуди се Делрей.
— Вероятно не са искали да стрелят — предположи Сакс. — За да не привличат вниманието — добави мрачно. — Сетне се обърна към Делрей: — Кой беше? Кой стреля и го подплаши?
— Още не знам. Смятам обаче да разгледам случая със силната лупа.
Не се наложи да търси много дълго. Двама униформени полицаи се приближиха и му съобщиха нещо. Делрей се намръщи. Вдигна поглед и се приближи до Алън Коу.
— Какво, по дяволите, стана? — изрева.
Посмутен, но убеден в правотата си, рижият агент го погледна в очите:
— Трябваше да стрелям. Призрака щеше да застреля примамките, не видя ли?
— Не, не видях. Държеше пистолета си надолу.
— Писна ми да ме поучаваш, Делрей. Така прецених, по дяволите! Ако всички си бяха на местата, щяхме да го заловим.
— Планът беше да го примамим пред къщата, далеч от случайните минувачи, не насред най-оживената улица. — Делрей поклати глава. — Трийсет малки, нищожни секунди — и щеше да ни е в кърпа вързан. — След това кимна към големия „Глок“ на Коу. — И дори в движение, как, по дяволите, пропусна с това чудовище от петнайсет метра? Дори аз щях да го улуча, а стрелям със скапаното си оръжие не повече от веднъж годишно. Мамка му!
Смущението на Коу изчезна и той заяви нахално:
— Реших, че при дадените обстоятелства това е най-правилното решение. Бях загрижен за спасяването на няколко живота.
Делрей измъкна намачканата цигара иззад ухото си и се взря в нея.
— Това е прекалено. Отсега нататък ИНС има само консултантска функция. Никакво участие в операциите!
— Не можеш да направиш такова нещо! — възрази Коу.
— Според йерархията на разследването мога, синко. Още сега отивам в централното управление и ще сторя всичко, за да го уредя. — И се отдалечи бързо.
Качи се в колата си, затръшна вратата и потегли с пълна газ. Сакс се обърна към Коу:
— Някой взе ли децата?
— Деца ли? — попита агентът, явно разстроен от спречкването с Делрей. — А, децата на Ву ли? Не знам. Май не.
Родителите искаха децата да бъдат заведени при тях в болницата колкото може по-скоро.
— Казах за тях в управлението — добави разсеяно Коу.
Сакс предположи, че има предвид ИНС, чиито социални работници се грижеха за децата на нелегалните емигранти.
— Предполагам, че ще изпратят някого да се заеме. Такава е процедурата.
— Не ме интересува процедурата — сопна се Сакс. — Двете деца са съвсем сами, чули са изстрели пред апартамента си. Не мислиш ли, че може би са малко изплашени?
Коу бе изтърпял достатъчно упреци за един ден. Обърна й гръб и се отдалечи към колата си, без да пророни дума. Извади телефона си, запали и също потегли с пълна газ.
Сакс се обади на Райм и му съобщи лошата новина.
— Какво? — гневно възкликна криминологът.
— Един от нашите стрелял, преди да са заели позиция. Районът не бил напълно отцепен и Призрака се измъкнал… Райм, Алън е стрелял.
— Коу ли? — Да.
— О, не.
— Делрей смята да изрита ИНС от случая.
— На Пийбоди няма да му хареса.
— Фред не е в настроение да се съобразява с ничии желания.
— Добре. Крайно време е някой да поеме командването. Започваме да тъпчем на едно място. Това не ми харесва. — След кратка пауза попита: — Жертви?
— Има ранени полицаи и цивилни. Това е. Нищо сериозно. — Тя забеляза Еди Дън. — Трябва да взема децата на Ву, Райм. Ще ти се обадя, като започна огледа.
Тя затвори и се обърна към Дън:
— Имам нужда от преводач. Еди. За децата на Ву.
— Дадено.
Сакс посочи надупчения от куршуми джип и нареди на друг полицай:
— Запечатайте го. След минута идвам за огледа. Полицаят кимна.
Дън и Сакс тръгнаха към апартамента.
— Не искам децата да отиват сами в управлението, Еди — каза тя. — Можем ли да ги убедим да отворят и да ги заведем при родителите им в клиниката?
— Разбира се.
Те изкачиха няколкото стъпала към входа на приземния апартамент. Тротоарът бе покрит с боклук и Сакс знаеше, че стаите са тъмни, вероятно пълни с хлебарки и без съмнение вонят — семейство Ву бе поело толкова рискове само за да може да нарече това мизерно жилище свой дом.
— Кой е номерът? — попита Дън.
— Едно Б.
