силен взрив нямаше да причини сериозни разрушения.
Всъщност тази вечер, в 21.00, охраната не беше никак добра, защото единственият дежурен наблюдаваше суматохата около една горяща кола на Бродуей. Някакъв стар микробус бълваше пламъци — зрелище, привлякло десетки минувачи.
Едрият пазач бе излязъл от кабината си и гледаше черния дим и оранжевите пламъци, танцуващи във вътрешността на микробуса.
Затова изобщо не забеляза слабия мъж с костюм и дипломатическо куфарче, който мина през входа „Само за коли“ и бързо се качи по рампата в полупразния гараж.
Пришълецът помнеше наизуст номера на колата, която търсеше, и пет минути му бяха достатъчни, за да я открие. Тъмносиният държавен автомобил се намираше много близо до изхода; шофьорът бе избрал това място, защото дойде само преди половин час — много след края на работното време на повечето федерални чиновници.
Както почти всички държавни автомобили — бяха го уверили, — и този нямаше аларма. След като се огледа набързо, мъжът нахлузи ръкавици, мушна една пластинка между прозореца и рамката на вратата, прокара тънка жичка през процепа и отвори ключалката. От куфарчето си извади малък плик. Вътре имаше няколко трийсетсантиметрови жълти пръчки с надписи: „Експлозив. Опасно. Преди употреба прочети упътването.“ От детонатора на едната пръчка през батерийте до едно обикновено копче минаваха жици. Той постави плика под седалката на шофьора и разви част от жицата. Закрепи копчето между пружините на седалката. Всеки, тежащ повече от петдесет килограма, щеше да затвори веригата и да активира детонатора със самото си сядане.
Пришълецът премести ключа на батерийте от „изключено“ на „включено“; затвори вратата колкото можеше по-тихо и излезе спокойно покрай пазача, който наблюдаваше в захлас как пожарникарите потушават огъня, малко разочарован, че резервоарът не се взриви както в любимите му телевизионни екшъни.
25.
Седяха мълчаливо и гледаха малкия телевизор, Уилям превеждаше там, където родителите му не разбираха.
Имената на хората, които замалко не се бяха простили с живота си на Канал Стрийт, не се споменаваха в специалния репортаж, но нямаше съмнение, че това са Ву Цичен и семейството му. В новините споменаха, че са били сред пътниците на „Фуджоуския дракон“. Един от съучастниците на Призрака бил убит, но самият трафикант и още двама избягали.
След новините започнаха реклами. Уилям стана и се приближи до прозореца. Загледа се в тъмната улица.
— Прибирай се — тросна се Чан, но момчето не помръдна.
Деца, помисли си Чан…
— Уилям!
Момчето най-после се отдалечи от прозореца и отиде в спалнята си. Роналд започна да превключва каналите на телевизора.
— Не — каза Сам Чан на малкия си син. — По-добре чети. Вземи някоя книга и упражнявай английския си.
Момчето се изправи послушно и изгаси телевизора. Отиде при секцията, взе една книга и седна на дивана.
Меймей приключи с шиенето на малко парцалено животинче за Пои — котка, както изглеждаше. Жената хвърли играчката върху дивана, момиченцето я хвана с две ръце и я заразглежда развеселено.
Чан чу стон от кушетката, на която лежеше баща му, свит под одеяло със същия сивкав цвят като кожата му.
— Татко — прошепна и се изправи.
Взе шишенцето с лекарства на стареца, отвори го и извади таблетка морфин. Поднесе на баща си чаша студен чай, за да преглътне хапчето. Когато старецът се разболя — когато през органите на ян, стомаха и червата, започнаха да преминават топли и влажни вълни, — бяха отишли при един местен лечител, който му предписа билки и тонизиращи вещества. Скоро обаче болките се усилиха и друг лекар постави диагноза рак. Поради това, че беше дисидент, Чан винаги оставаше в края на огромните списъци за постъпване в болница. Медицинското обслужване в Китай се променяше. Държавните болници отстъпваха място на частни, но те бяха изключително скъпи — един преглед можеше да струва две месечни заплати, за лечение от рак на член от семейството, което едва свързваше двата края, и дума не можеше да става. Единственото, което можеше да си позволи Чан, бе един селски фелдшер — хора с минимално медицинско образование, назначени от властите. Той предписа морфин за намаляване на болката, но нямаше какво повече да направи.
Шишенцето с лекарството бе голямо, но нямаше да стигне за повече от месец, а положението на баща му се влошаваше бързо. Чан бе проучил много неща за Съединените щати по Интернет. В Ню Йорк имаше една световноизвестна болница, в която се лекуваше само рак. Чан знаеше, че болестта на баща му е в напреднал стадий, но той не беше стар (поне по американските стандарти) — едва на 69 и в добра форма от ежедневните упражнения и разходки. Можеха да го оперират и да отстранят поразените от влагата на рака тъкани и да му назначат лъчева и медикаментозна терапия за забавяне на болестта. Можеше да живее още много години. Старецът изведнъж отвори очи:
— Сега, след като един от хората му е убит, Призрака ще е много ядосан. Освен това не успя да се добере до Ву. Ще потърси нас. Няма да се откаже, докато не ни открие.
Това бе характерно за баща му. Да седи, да наблюдава и накрая да даде мнението си, което всеки път се оказваше правилно. Например винаги бе смятал Мао Дзъдун за психопат и беше предрекъл, че под управлението му страната ще претърпи сериозна катастрофа. И излезе прав: през петдесетте китайската икономика бе почти унищожена благодарение на „Големия скок напред“ на Мао и „Културната революция“ десет години по-късно, на която — като всички прогресивни хора на изкуството и мислители — бе станал жертва.
Чан Дзечи обаче беше оцелял. През шейсетте бе казал на близките си:
— Това ще мине. Лудостта не може да продължава вечно. Трябва само да оцелеем и да чакаме. Това е нашата цел. След десет години Мао умря, Бандата на четиримата бе хвърлена в затвора и Чан Дзечи се оказа прав. И сега също имаше право, замисли се отчаяно Сам Чан. Призрака щеше да ги преследва.
Чан имаше чувството, че трафикантът се промъква към тях като змия — разпитва, иска услуги от стари длъжници, използва връзките си, заплашва, дори изтезава хора, за да получи информация за бегълците. Можеше…
Навън се чу свирене на гуми.
Чан, жена му и баща му застинаха.
Стъпки.
— Изгасете лампите. Бързо — нареди Чан. Меймей изтича да изпълни задачата. Чан отиде при гардероба и извади пистолета на Уилям от скривалището му, приближи се до закрития с пердета прозорец. Погледна навън.
От другата страна на улицата бе спрял камион за доставки — с голяма реклама на пица, висяща от прозореца. Шофьорът носеше картонена кутия към съседната сграда.
— Всичко е наред — каза с усмивка Чан. — Доставка от другата страна на улицата.
Когато погледна мрачния апартамент обаче, едва видимите силуети на баща си, жена си и бебето, осветени само от синьото сияние на телевизора, усмивката му се стопи. Обхвана го силна болка, като черно петно мастило от калиграфския му писец, за това, което бе причинил на най-любимите си хора. Американците обикновено се измъчват от чувство за вина; в Китай най-страшното наказание е срамът, че не си оправдал доверието на близките и приятелите си. Точно така се чувстваше сега; потънал в изгарящ срам.
„Значи такъв живот съм отредил за баща си и семейството си: страх и тъмнина. Само страх и тъмнина…“
