„Лудостта не може да трае вечно.“
„Може би не — помисли си Чан, — но това не я прави по-малко страшна.“
Седнал на един плаж в Батъри Парк Сити, Призрака наблюдаваше светлините на корабите в река Хъдсън, много по-спокойна, но и по-малко живописна от водите около Хонконг. Дъждът беше спрял, но вятърът още духаше силно, носеше бързо ниските пурпурни облаци, озарени от градските светлини. Измъчваше го въпросът: Как полицията е открила жилището на Ву?
Отговор не му хрумваше. Вероятно чрез агента, когото бяха убили, или чрез Ма — детективите не бяха повярвали, че председателят на тонга е бил убит от италианци. По новините съобщиха, че третият уйгур е мъртъв, а това означаваше, че трябва да плаща обезщетение на шефа на културния център.
Как бяха открили бегълците?
„Може би с магия…“
Не, никаква магия. Само този Линкълн Райм беше виновен. Сега имаше още доказателства, че противникът му и неговите сътрудници са неуморни и способни. Този път у хората, които го преследваха, имаше нещо много различно. Тези бяха по-добри от тайванците, по-добри от французите, по-добри от обикновените агенти на ИНС. Ако не беше онзи изстрел на Канал Стрийт, сега да е в ареста.
За момента беше в безопасност. Беше положил големи усилия да скрие лексуса, с който бяха избягали, повече, отколкото за хондата, открадната на плажа. Бяха се разделили веднага. При апартамента на Ву той бе носил маска, никой не ги беше проследил, а Кашгари нямаше никакви документи, които да го свържат било с Призрака, било с културния център в Куинс. Утре щеше да открие Чан. Две млади американки минаха бавно покрай него. Бъбреха. Това го дразнеше. Той престана да слуша думите им и насочи вниманието си към телата им.
Да устои ли?
Не, реши Призрака. Извади мобилния си телефон и преди волята му да е надвила, се обади на Индао и си уредиха среща. Тя звучеше радостно. С кого ли беше в момента?, запита се той. Какво ли правеше или говореше? Тази вечер нямаше да има много време за нея — беше изтощен от този безкраен ден. Ала — как само му се искаше да е близо до нея, да почувства стегнатото й тяло в ръцете си, да я гледа как лежи до него… Да я докосва, да прогони уплахата и гнева от почти катастрофалната случка на Канал Стрийт.
След като затвори, той си представи мелодичния глас на жената и продължи да гледа бързите облаци, неравните вълни…
„Разочаровай се, за да почувстваш удовлетворение.
Гладувай, за да се наситиш.
Загуби, за да победиш.“
В 21.30 Фред Делрей стана и се протегна, след това взе четири празни чашки за кафе от бюрото в манхатънския си кабинет и ги хвърли в препълненото кошче.
Край за деня.
Той прелисти доклада за престрелката на Канал Стрийт. Беше почти готов, но трябваше да го редактира на другия ден. Делрей обичаше да пише и му се удаваше (под псевдоним бе публикувал в няколко исторически и философски списания на различни теми), но точно тази творба се нуждаеше от сериозно премисляне.
Приведен над бюрото, той започна да нанася поправки и се зачуди защо изобщо работи по този случай.
Фредерик Делрей, с дипломи по криминология, психология и философия, избягваше свързаната с мислене полицейска работа. В задачите под прикритие той бе като Райм в криминологията. Известен като Хамелеона, той можеше да играе представител на всяка културна група, стига, разбира се, ролята да може да се изпълнява от мъж над метър и осемдесет и с кожа, черна като на етиопец. Това му предоставяше удивителен брой възможности — престъпността е може би единствената сфера на обществото, където хората се преценяват според способностите, не според расата им.
Талантът на Делрей и страстта му към полицейската работа обаче бяха довели до падението му. Той бе прекалено добър. Освен за ФБР бе изпълнявал задачи под прикритие и за Управлението за борба с наркотиците, Службата по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия и полицейските управления на Ню Йорк, Лос Анджелис и Вашингтон. Престъпниците, разбира се, също имат компютри, мобифони и имейли, така Делрей малко по малко се прочу в подмолния свят. Стана твърде опасно да му се поверяват задачи.
Повишиха го в надзорник на тайните агенти и доверените информатори в Ню Йорк.
Делрей би предпочел по-различна служба. Партньорът му, специален агент Тоби Дулитъл, бе загинал при бомбения атентат във федералната сграда на Оклахома Сити и това накара Делрей да се стреми с всички сили да влезе в антитерористичния отряд на Бюрото. С неохота обаче трябваше да признае, че желанието да заловиш престъпника не е достатъчно в този раздел на силите за поддържане на обществения ред (виж например Коу). Затова се задоволи да се занимава с това, в което беше най- способен.
Прикрепянето му към случая „Призрак-убиец“ отначало обърка Делрей; той никога не се беше занимавал с разследване на трафик на хора. Предположи, че го взимат заради добрата му информаторска мрежа в Манхатън, Куинс и Бруклин — където бяха съсредоточени китайските общности на града. Скоро обаче разбра, че традиционните начини за събиране на информация и вкарване на агенти под прикритие не действат. Като страстен киноман, Делрей бе гледал „Китайският квартал“, в който се показваше, че едноименният район в Лос Анджелис изобщо не се управлява по западните закони. Откри, че това не е художествена измислица на сценариста. И че важи в същата степен за китайските квартали на Ню Йорк. Правосъдието се раздаваше от тонговете и броят на сигналите до полицията от китайските общности бе много по-малък, отколкото в други райони на града. Никой не даваше информация на външни лица и агентите под прикритие биваха надушвани моментално.
И така с „Призрак-убиец“ той се оказа начело на разследване, в което нямаше почти никакъв опит и трябваше да полага големи усилия, за да влезе в крак. След като свърши работата си тази вечер в кабинета обаче, той се почувства много по-добре. Утре щеше да се срещне с главните специални агенти на Южния и Източния район и един от заместник-директорите от Вашингтон. Щеше да ги принуди да одобрят исканията му: пълно поемане на случая от ФБР (тоест от него), изпращане на специален тактически отряд и даване на ИНС само на консултантска функция, което щеше да ги отстрани окончателно от разследването. Пийбоди и Коу щяха да сумтят, но толкова по-зле за тях. Вече беше набелязал аргументите си. Да, ИНС бе наистина много важна за събиране на информация за трафикантите и корабите им. „Призрак-убиец“ обаче си беше чист случай на преследване на масов убиец. Това бе в компетенциите на Бюрото. Сигурен беше, че началството ще се вслуша в думите му; агентите под прикритие като него бяха сред най-убедителните хора в света.
Делрей вдигна слушалката и набра собствения си апартамент в Бруклин.
— Ало? — обади се женски глас.
— Прибирам се след половин час — каза тихо той. Със Сирина никога не използваше характерния си жаргон, превърнал се в негова запазена марка в службата.
— Доскоро, скъпи.
Той затвори. Никой в Бюрото и нюйоркската полиция не знаеше нищичко за личния живот на Делрей — нищо за Сирина, хореографката от Бруклинската музикална академия, с която бяха заедно от години. Тя работеше и пътуваше много. Той също.
Но така им беше удобно.
Докато минаваше през коридорите на главната квартира на Бюрото, наподобяваща централата на умерено западнала фирма, той кимна на двама агенти със запретнати ръкави и разхлабени вратовръзки, което Дж. Едгар Хувър изобщо не би търпял (също както не би търпял и него, даде си веднага сметка).
