Чан, спомни си тя, бе човекът, който ги бе спасил от трюма на кораба и ги беше закарал с лодката до брега. Харесваше й. Също и синът му, онзи със западняшкото име, Уилям. Беше вечно намръщен, строен, симпатичен. Готин, но връзката с него носеше рискове: очевидно бе участвал в някоя банда
— Важно е — продължи жената. — Ако сте там, отворете. Моля ви. Господин Чан каза, че сте в опасност. Аз работех за господин Ма. Той е мъртъв. Вие също сте в опасност. Трябва да се преместите на ново място. Мога да ви помогна. Чувате ли?
Чинмей не можеше да забрави изстрелите. Ужасния човек, Призрака, който стреляше по тях. Взрива, водата… Трябваше ли да отиде с тази жена?
— Моля ви…
Жената потропа още няколко пъти.
Баща й бе забранил да отваря на когото и да било. И колкото и да му беше сърдита, колкото и да го упрекваше, тя не можеше да не му се подчини.
Щеше да изчака в мълчание и нямаше да пуска никого. Когато родителите й се върнат, щеше да им предаде съобщението.
Жената сигурно си тръгна, защото не се потропа повече. Чинмей отново увеличи звука на телевизора и си сипа чай.
Поседя няколко минути, изучавайки облеклото на американските актриси в един сериал.
След това чу изщракване на ключалката. Нима родителите й вече се връщаха? Тя скочи. Дали майка й се беше оправила? Дали бе останала в болницата?
Чинмей извика: „Татко…“, и се втурна към входа. В същия миг вратата се отвори, вътре нахълта някакъв мъж и я сграбчи за раменете. Блъсна я на пода, хвана хленчещия й брат за яката, завлече го в банята и го бутна вътре.
— Стой там и да не гъкнал, хлапе! — изръмжа непознатият и тръшна вратата. Момичето скръсти ръце пред гърдите си и заотстъпва. Погледна ключа.
— Как… откъде го имате? — заекна, уплашена, че е убил родителите й и е взел ключа от тях.
Той не разбра китайския й и тя повтори въпроса си на английски.
— Затваряй си устата. Ако пак изпищиш, ще те убия. — Непознатият извади мобилен телефон от джоба си и набра номер. — Вътре съм. Децата са тук.
Мъжът — мургав и с вид на арабин, вероятно от Западен Китай — закима, докато слушаше, и огледа Чинмей от глава до пети. Ухили се злобно:
— Не знам, седемнайсет, осемнайсет… Хубава е… Добре. — И затвори. — Първо, нещо за ядене — нареди на английски; хвана разплаканото момиче за косата и го повлече към кухнята. — Какво ядете тука?
Тя не го чуваше. В съзнанието й се запечатаха думите: „Първо, нещо за ядене… първо, нещо за ядене…“ А после? Ву Чинмей заплака.
В къщата на Линкълн Райм, сива и тъмна в рано спусналия се мрак, разследването изобщо не вървеше.
Сакс седеше наблизо и отпиваше от вонящата отвара, изкарваща Райм от нерви.
Фред Делрей се беше върнал, крачеше из стаята и въртеше между пръстите си незапалена цигара.
— Изобщо не съм доволен, не бях доволен преди, не съм доволен и сега. Не съм доволен! — извиси глас накрая.
Говореше за „недостатъчните ресурси“ на Бюрото, което бавеше изпращането на още агенти по случая „Призрак-убиец“.
— Те всъщност казаха „нямаме ресурси“, можете ли да повярвате? Дааа. Нямали ресурси. — Делрей изви очи. — Боже всемогъщи!
Проблемът на Делрей беше в това, че никой в Министерството на правосъдието не отдаваше особено значение на незаконния трафик на хора. Всъщност въпреки прехвърлянето на отговорността за тези разследвания през деветдесетте Бюрото имаше много по-малко опит в такива случаи от ИНС. Делрей бе опитал да обясни на заместник главния специален агент, че трафикантът, с когото се занимават, между другото е и масов убиец. Това не помогна много. Случаят влизал в категорията ННЗН, обясни агентът.
— Което означава…? — попита Райм.
— „Някой нещастник да се заеме с него.“ Специалният тактически отряд още отмаряше в Куонтико, докладва мрачно агентът, и той не беше успял да издейства изпращането на допълнителни агенти от Източния и Западния район.
Освен това нямаха никакъв напредък с анализа на уликите.
— Добре, тази хонда, която е откраднал на плажа? — извика Райм. — Обявена е за издирване. Някой търси ли я изобщо? Все пак случаят е спешен.
— Съжалявам, Линк — каза Селито, след като провери в полицейското управление. — Нищо.
„Съжалявам, Линк, нищо…“
Проследяването на кораб в Русия бе много по-лесно от намирането на десет човека в собствения му град!
Предварителният доклад за убийството на Ма дойде. Том водеше записките и прелистваше страниците. Нищо не показваше, че Призрака може да стои зад това престъпление; никакви улики, свързани с трафиканта. Нямаше балистични данни — гърлото на Ма бе прерязано — и по килима на кабинета и коридора нямаше никакви следи от обувки. Техниците бяха събрали стотици пръстови отпечатъци и трийсетина проби за микроследи, но за анализа им щяха да отидат часове. Автоматизираната система за идентификация на пръстови отпечатъци не даваше никакъв резултат, освен за отпечатъците на Джери Тан — неговата самоличност обаче вече не се нуждаеше от потвърждаване.
— Искам да пия — обяви Райм. — Време е за уиски.
— Доктор Уивър забрани всякакъв алкохол преди операцията — изтъкна Том.
— Тя каза „избягвайте“, Том. Сигурен съм, че така каза. Избягването не означава пълно лишаване.
— Нямам намерение да вадя тълковния речник, Линкълн. Никакъв алкохол.
— Операцията е едва следващата седмица. Дай ми проклетото уиски.
Болногледачът остана непреклонен:
— Прекалено усилено работиш по този случай. Кръвното ти е високо и си много натоварен.
— Да вземем компромисно решение. Само една чашка.
— Това не е компромис. Това е победа за теб и загуба за мен. Ще пиеш след операцията.
Том изчезна в кухнята.
Райм затвори очи и притисна глава към облегалката на инвалидната количка. Представи си — в момент на абсурдна фантазия, — че операцията някак си ще успее да оправи нервите му така, че да може да движи цялата си ръка. Не беше го казвал на никого — дори на Амелия Сакс, — но макар за възвръщане способността да ходи да не можеше да става и дума, той често си мечтаеше след операцията поне да е в състояние да вдига предмети. Сега си представи как взима бутилка „Маккалън“ и я поднася към устата си. Стори му се дори, че усеща допира на хладното стъкло…
Някакво издрънчаване на масата го стресна. Острата миризма на уиски стигна до ноздрите му. Той отвори очи. Сакс бе поставила една чашка върху облегалката за ръката на количката.
— Не е много пълна — промърмори криминологът. Това значеше „Благодаря“ и тя го разбра.
В отговор му намигна.
Той отпи жадно през сламката и почувства щипенето на силния алкохол в устата и гърлото си.
Още една глътка. Питието му доставяше удоволствие, но не спомагаше много за притъпяване на тревогата му, породена от липсата на напредък по случая. Погледът му спря върху бялата дъска. Един ред привлече вниманието му.
— Сакс. Сакс!
— Какво?
— Дай телефона. Бързо.
Призрак-убиец Ийстън, Лонг Айлънд
